Александра Бракен - По залез

„Стани – наредих си аз. – Трябва да се справиш с това.“

Прехвърлих крака странично на леглото, разтрих лицето си и се опитах да загладя косата си обратно в конска опашка. Още преди да светна лампите и да отворя вратата, Вида вече беше в другия край на коридора, внезапно сменяйки посоката, когато излязох навън.

– Какво има? – попитах я аз.

– О? Най-после наваксахме със съня за красота ли? – нападна ме тя. – Те те чакаха. Чакаха те цял час, а ти не се появи! Какво? Прекалено си добра, за да им кажеш дори довиждане ли?

Нещо студено се сви в стомаха ми.

– Кейт и Доли вече тръгнаха ли?

След всичко, което се бе случило през изминалите няколко месеца, бях изненадана от това колко ме заболя. Не бе останала, за да си вземе довиждане. Не бе останала да ни чуе да ù обясним ситуацията. Кейт по-скоро беше готова да пробва да взриви всичко, което бяхме постигнали чрез принуждаването на агентите да напуснат, като ги помолеше да се върнат обратно. Бе готова да ни саботира.

– Почти три следобед е – каза Вида.

Погледнах я невярващо. Част от леда в изражението ù най-после се бе разтопил. Тя поклати глава, мърморейки нещо под носа си, което се направих, че не чувам.

– През цялото това време ли спа? Явно си била по-скапана, отколкото си мислех.

– Слушай – започнах аз. – Що се отнася до по-рано...

Тя вдигна ръка.

– Схващам. Имам само един въпрос – ти скри плана на Сен от мен, защото бе убедена, че ще я промуша в бъбрека ли?

– И така може да се каже – признах си аз.

– Тогава, значи, не ме познаваш толкова добре, колкото смяташ – каза тя. – Защото щях да я нацеля право в сърцето. Но... добре.

– Къде са всички? – попитах аз.

– Бабчето лежи някъде депресирано – отвърна Вида. – А скаутчето досажда на всички в кухнята.

– Какво? Защо? – При повдигането на рамене от нейна страна, добавих: – А Зу?

Изведнъж изражението ù отново се смрази. Когато проговори, гласът ù можеше да реже кожа от костите ми.

– Изглеждам ли така, сякаш въобще ми дреме къде е?

– Вида – казах аз. – Ама сериозно...

Каквото и да беше, тя не искаше да приказва за него. Ето защо вече се отдръпваше назад и се отправяше към стълбите.

– Трябва да си поговорим за това – казах аз, тръгвайки зад нея. Погледът, който ми отправи, ме спря намясто. Това бе изражението на човек, който искаше да бъде оставен на мира.

– Между другото, ако решиш, че въобще ти пука, докато Кейт вървеше надолу по тунела – вметна Вида, – тя ми предаде нещо: „Кажи на Руби, че който си играе с огъня, накрая се опарва“. Това говори ли ти нещо?

– Не – казах аз накрая. – Нямам никаква идея.

Вида отчасти бе права. Лиъм беше в кухнята – само че в действителност беше в килерчето за провизии, намиращо се след фурните и мивките в тъмния заден ъгъл. Той бе оставил вратата широко отворена, вероятно за да даде шанс на още малко светлина да проникне вътре като допълнение към фенерчето, което бе стиснал между зъби. Драскаше нещо върху малка тетрадка със спирала. Пресегнах се, за да запаля лампите, и тъкмо се готвех да му се подиграя, че не е видял ключа, когато... нищо. Опитах два пъти, за да съм сигурна.

Лиъм извади фенерчето от устата си и се усмихна. И просто ето така, изминалите няколко часа сякаш се разто­пиха в мрачна локва, от която аз излязох непокътната.

– Знаеш ли, че това място се нуждае от трийсет и шест нови крушки? Защо, по дяволите, им е трябвало да прибират чак и крушките? – попита Лиъм.

– Трийсет и шест е доста точно – отвърнах с лек смях. – Това ли е най-доброто ти предположение?

Той изглеждаше объркан.

– Не. Преброих ги. Кайли и Зу ми помогнаха малко по-рано. Също така бихме могли да използваме пет нови ключалки за врати, няколко килограма прах за пране и около две дузини хавлии. А това... – Лиъм направи жест към оскъдните рафтове пред него. – Това е покъртително. Дори нямам идея как са успели да намерят толкова консерви с цвекло... но, милостиви боже, какво дори може да се стори с тях?

– Ами има пържено цвекло, супа от цвекло, кисело цвекло...

– Ъъ? – Той покри ушите си и наистина потрепери. – По-скоро бих пробвал белените домати.

– Наистина ли е толкова зле? – попитах аз, влизайки в килерчето при него. В действителност не се налагаше да питам – така беше. Всъщност даже беше още по-зле, защото, като изключим няколко хляба и нарязани салами в хладилника, разполагахме най-вече със зеленчуци в консерви и ужасна храна като солети и чипс.

Докато Лиъм продължаваше да търси паста, супа в консерва и овесена каша, аз се облегнах на него и затворих очи. Гърдите му стопляха гърба ми, харесваше ми как можех да усетя оживяването на всяка дума, която преминаваше през него. Той се пресегна и нежно разроши косата ми.