Александра Бракен - По залез

Вида провлачи ботушите си през боклука и го разпръсна. Сега, когато очите ми се приспособяваха към светлината, вече можех да видя и други знаци, че тук наскоро бе имало поне един човек. Малка купчинка от одеяла и изоставен сак.

– Хайде! – прикани ме тя. – Ако някой е бил тук, сигурно се е изнесъл преди дни.

– Имаше следи в калта по алеята – казах аз, чудейки се дали думите ми звучаха по-солидно от мислите ми. Поех към вратата, която водеше към къщата, само за да бъда спряна намясто от вида на катинара, който висеше на нея.

Коул свирна с клаксона и това бе плесницата по лицето, от която се нуждаех.

„Държиш си налудничаво – казах си. – Съвземи се. Има по-важни неща...“

Не. Не, нямаше. Защото истината беше, че щях да дойда пеша дотук, щях да вървя през целия път от Лос Анджелис дотук – сама в тъмнината и леещия се дъжд, – ако това означаваше, че ще намеря Зу. Толкова много го желаех – трябваше да знам, че е в безопасност и е наред, че не се бях провалила спрямо нея, така както се бях провалила спрямо другите.

Дори и онази част от мен, която бе очаквала това, се почувства тъжна, малка и глупава, докато следваше Вида навън. Сега вече бях благодарна за дъжда – за всичко, което можеше да прикрие факта, че една грешна дума или лоша случайна мисъл би могла да ме доведе до сълзи.

Вида постави ръце върху хълбоците си, проучвайки тъмната линия от дървета, които образуваха висока стена около къщата.

– Това несъмнено е готино място за пребиваване за няколко дни. Знаеш ли, аз също видях знаците. И допускам, че ако не бе дошла да провериш, това щеше да те тормози за вечни времена.

– Извинете, че ви докарах тук – измънках аз. Вида ми махна с ръка да вървя, докато се придвижваше към другата кола. Лиъм бе оставил вратата си отворена, а светлината вътре ми позволи да зърна две доста притеснени лица.

Вида се спря, бавно се наведе покрай ръба на алеята и вдигна нещо – бяло и изцапано с кал.

– Я виж! – извика тя, преди да ми го подхвърли. Пръстите ми трепереха и бяха хлъзгави от дъжда, но някак успях да го уловя.

Беше малка обувка – очевидно детски номер. Белият плат бе почти черен от кал и мръсотия, но връзките все още бяха светлорозови, все едно дори нечистотията не би могла да остави своя отпечатък върху тях. Разгледах я, прокарвайки пръсти през шевове по страните ù.

Коул ми бе дал ясно да разбера, че бяхме приключили с отклоняването от пътя ни. Той вече бе заел мястото ми зад волана и тъкмо сваляше надолу прозореца си, когато подхвърлих обувката обратно на земята и казах:

– Знам, знам.

Цялото ми тяло се разтресе вследствие на силното тракане на зъбите ми. Коул се смили над мен и насочи в моя посока топлия въздух, който духаше от вентилацията, но не обели нито дума, а и аз самата не направих опит да започна разговор.

Тази обувка... Боже, тази обувка с тези розови връзки...

Вида завъртя колата и пое водачеството по алеята обрат­но към главния път. Коул я последва, настройвайки радиото, докато фаровете на камиона прорязваха дърветата и короните им. Долових бързо движение, докато вероятно някое животно бягаше настрани.

– Добре – каза Коул. – Имаш ли някаква идея къде сме? Видя ли име на някакъв град? Съкровище?

Умът ми се бе фиксирал върху тази обувка, беше обладан от шевовете, от това как все още беше топла въпреки хладния въздух и дъжда. А и тези връзки. Тези розови връзки бяха като нещо, извадено от...

Поех си дъх толкова дълбоко и отривисто, че стреснах Коул и той натисна спирачките.

– Какво? Какво?

Но аз вече се борех да си махна колана и изскачах обрат­но навън под дъжда, тичайки нагоре към къщата.

Познавах тези връзки. Бях избрала тези обувки единствено заради тях. Ровила се бях надълбоко в контейнера в „Уол-Март“, защото знаех, че тя ще ги хареса. Знаех...

Изстрелът, който проехтя и отекна над тъмните планини около нас, бе единственото нещо, което можеше да ме спре – и успя. Инерцията ми продължи да ме води напред, докато краката ми не преставаха да се плъзгат в калта, и аз разперих ръце във въздуха. И двата автомобила бяха спрели. Коул използва отворената шофьорска врата на камиона, за да се опита да пресече пътя на Лиъм и Вида. Не искаше да преминат покрай него. Оръжията, които имахме, бяха извадени и насочени към дърветата.

Направих още една малка стъпка напред. Не мислех за преследвачи, за СОП, за Националната гвардия или дори за собствениците на къщата. Мислех си само за това колко ли ужасяващо щеше да е за дете, което се крие в тези гори, да не знае кой точно обикаляше около едно от малкото места, което те възприемаха като безопасно.