Александра Бракен - По залез

– Странното е, че аз ги помня отпреди... Още от времето, когато карахме напосоки... – той се поколеба. – През Харисънбърг?

Погледнах към него объркана, ала скоро схванах и регистрирах въпросителната му интонация, нещо като остра болка от повторно нараняване.

– Нали сме минавали оттам?... Искам да кажа... заедно? Не съм... Нали не си спомням нещо грешно?

Това, което ме убиваше, като изключим обърканото изражение на лицето му, беше липсата на обвинение в гласа му. Знаех, че онова, което бях сторила с паметта му, в общи линии бе поправено. Така предполагах. Но той все още имаше моменти на препокриване между това, което наистина се бе случило, и историята, която аз бях вкарала в ума му. Дочула бях как няколко пъти беше искал от Дунди разяснения, но сега за първи път се обръщаше директно към мен. Целият ми гръден кош ме болеше. Ако можех да избера да бъда разтопена в локва и да се оставя да бъда отнесена до канала, щях да се съглася.

– Не! – успях да кажа аз. – Напълно си прав. Минахме оттам на път за онзи „Уол-Март“ 2.

Започнах да се обръщам обратно към мотела, но той хвана китката ми. Подготвих се за това, което щеше да последва. Което очевидно бе нищо.

Той погледна надолу, а палецът му галеше меката част от вътрешната страна на китката ми.

Най-накрая Лиъм каза:

– Спомням си и другия мотел. Приличаше почти изцяло на този, но вратите не бяха червени. – Той разтри врата си, а лицето му се озари от тъжна усмивка. – Аз се държах като идиот и се опитвах да ти дам чифт чорапи.

Въпреки всичко и аз се усмихнах.

– Да. А помниш ли как ми направи серенада с The Doors ? „Хайде, скъпа, запали моя огън...“

– Много бе вероятно да ти изпълня цял номер с песни и танци, ако не беше започнала да ми се смееш – призна той. – Толкова много исках тогава да те накарам да се усмихнеш.

Сърцето ми сега ме болеше по абсолютно нов начин. Повдигнах се на пръсти и залепих нежна целувка на бузата му. От паркинга се чу остро изсвирване. Коул ни махна да се връщаме, застанал беше до компактен бял седан. След като го видя, Лиъм врътна очи, но тръгна към шофьорското място. Коул поклати глава и посочи към Вида.

– Тя ще кара – той прекъсна протеста на Лиъм още преди да е успял да обели и дума. – Не си готов. Рамото ти трябва да си почине. Ще се смените по-късно.

– Ти си такъв тъпак! Аз съм добре...

– Това ли наричат братска обич? – се запита на глас Дунди.

– Ей, аз нямам нищо против – отбеляза Вида, като го пренебрегна. – Може би най-после ще успеем да надвишим шейсет километра в час. До после! И гледайте да не ни насадите отново на друг военен патрул. Става ли?

– Внимавай! – извиках след нея напълно безсмислено.

– Готова ли си, съкровище? – попита Коул. Вместо да продължа към червения камион, той ме обърна в посока към един нов – този път син. – Имаме си ново превозно средство. Някой най-вероятно вече е съобщил за червения. Малкият принц е вътре и е обезопасен.

Забелязах, че той се бе отправил към пасажерското място.

– Не искаш ли да караш – попитах го аз?

– Защо? Искаш да си починеш ли, или можеш да издържиш още няколко часа? Бих могъл малко да поспя. Може да се сменим, когато се стъмни.

Малко се стреснах, щом забелязах колко бързо се отнесе Коул веднага след като тръгнахме. В един момент си бе облегнал главата на прозореца и ми казваше да завия в следващата отбивка и да пусна чистачките, а в следващия сякаш умря за този свят.

Можех да се справя с това. Камионът бе достатъчно нов и имаше електронен компас на дисплея си. Трябваше само да продължа в северна посока, докато не започнех да виждам табели за Лоудай или Стоктън.

Но единствените знаци, които зървах засега, бяха тези, нарисувани със спрей по фасадите на сградите. По стените. Върху шатри и витрини в търговски центрове. Веднъж след като очите ми ги бяха забелязали, започнах да ги съзирам навсякъде. Те привличаха погледа ми към себе си отново и отново, крещейки за внимание.

Когато видях следващите в далечината, усетих как една безразсъдна мисъл се прокрадва в мен. Поколебах се и се обърнах към Коул, опитвайки се да преценя точно колко щеше да се разгневи. Летяхме към пътните знаци и ако сега не направех завой, можеше напълно да изгубя пътя...

„Има ли значение? Та ти дори не познаваш тези деца...“

Имаше. Защото знаех какво е да се мъчиш да оцелееш на пътя и ако те се нуждаеха от помощ, исках ние да сме тези, които ще им я окажем.

Когато стрелките изведнъж се промениха, направих първия си завой надясно. Те ме отведоха настрани от двете магистрали, които от своя страна щяха да ме преведат през планините до Оук Крийк Роуд, който в един друг живот щеше да е панорамният път за преминаване из тези части. Още един завой надясно – по Тъхечапи Уилоу Спрингс Роуд, – който заобикаляше град Тъхечапи. Всички табели, които съобщаваха за приближаващия град, бяха отбелязани с голямо Х с малък кръг около центъра на буквата. Формата ми напомняше достатъчно за череп и кости, поради което не исках да рискувам и да я пренебрегна.