Александра Бракен - По залез

– И отпред ли беше толкова готино, колкото и отзад? – попита Вида, скачайки долу до мен. Ставите ù изпукаха, когато протегна ръце напред и после назад.

– Засега всички сме живи – информирах я аз. – Тук, отзад, гадно ли беше?

– Не – отбеляза тя с повдигане на рамене. – Малко неудобно и студено на моменти. По едно време ти направи остър завой и Дунди ме опипа, без да иска. Всеки път, когато отново заговоря за случая, той изглежда така, сякаш иска да умре от срам. Казано накратко, смятам да се възползвам максимално от тази простотия.

– Налага ли се? – попитах остро аз.

– Няма значение. Той, така или иначе, се разсърди още повече на играта кой ще му измисли най-гадния прякор.

– Нека отгатна. Ти ли спечели?

– Всъщност Скаутчето успя. Но да си говорим истината. Дори аз не можах да победя Дунди Дунде Дунденце. Почти се напиках от смях.

Отбелязах си наум да прегърна Дунди продължително, преди отново да потеглим.

Когато погледнах, за да се уверя, че момчетата идваха отново към нас, окото ми бе привлечено от цветно петно. Прикривайки очите си от дъжда, направих стъпка към двете малки циментови къщи, които бяха странно позиционирани на известно разстояние от ъгъла на улицата.

Внушителен брой груби графити обезобразяваха напуканата циментова стена, която разделяше къщата от близките паркинги.

– Какво? – попита ме Вида. – Какво означава изражението ти?

По-голямата част от това изкуство въобще не приличаше на такова, а един участък от стената дори не бе изрисуван със спрей. Избърсах дъжда от лицето си и дръпнах назад мократа си коса. Тук имаше имена, изписани с перманентен маркер – Хенри, Джейдън, Пайпър и Лизи – всичките бяха написани с огромни ръкописни букви под огромен черен кръг, в чиято вътрешност имаше нещо, приличащо на полумесец. Вида ме последва, когато отидох до него, за да разгледам по-добре.

Очите ми обходиха бавно стената, в далечината долавях приближаващите зад нас стъпки. Едната от маркировките, която бе направена със син спрей, бе толкова прясна, че съдържащите се в нея букви – нещо, което приличаше на К, Л, З и Х – се разтичаха и капеха по земята. Притиснах пръсти към нея и не се изненадах, когато ги отдръпнах лепкави и нацапани.

– О! Еха! – Лиъм се изкиска притеснено и застана до мен, за да може да разгледа по-добре.

– О! Еха! За какво? – попита Дунди.

– Това е пътна маркировка. Помниш ли? В Ийст Ривър?

Погледнах Дунди, чиято вежда се повдигна. Очевидно бе не по-малко объркан от мен самата. Лиъм пръв се бе влял в лагерния живот и се бе сприятелявал с всеки, аз обаче бях контактувала основно с Кланси, а Дунди – със себе си.

– Ами – каза непоколебимо Лиъм, – това беше системата, която бяха разработили за безопасно пътуване. Използвахме я, за да отбелязваме как да се върнем, след като бяхме излезли в търсене на запаси. Преподаваха я на всички деца, които напускаха и тръгваха сами. – Той постави длан върху полумесеца. – Помня този символ. Означава, че това е безпасно място. За спане. За почивка. Нещо от този род.

– А имената какво са? Децата, които са преминали оттук ли? – попита Вида.

– Да. Това се прави, в случай че им се наложи да се разделят или пък се опитват да оставят следи на друга група, която да ги догони. – Дъждът се сипеше още по-силно, което го принуди да се спре и да го избърше от лицето си. – Има различни символи за места, от които може да се вземе храна, на които могат да се открият припаси, къща на приятелски настроени хора, които биха ви помогнали... и така нататък.

– Кланси ли е измислил това? – попитах аз.

– Невероятно, нали? – каза Лиъм. – И аз не знаех, че е способен да мисли за някой друг освен за себе си, че дори и за две секунди, без да се самоубие от отвращение.

– Хм! – Дунди вдигна едното от счупените стъкла и погледна през него като през лупа, без да обръща внимание на кикота на Вида. – Хлапетата са успели да стигнат дотук чак от Вирджиния?

„Ние също“, за малко да добавя, но нашите обстоятелства бяха... меко казано, различни.

– Обзалагам се... – Той ме хвана за ръка и ме отведе настрани от другите, поемайки към ъгъла, на който оградата на къщата се срещаше с тази, опасваща паркинга. На противоположния ъгъл на улицата имаше някаква църква. С удебелени черни щрихи там бяха нарисувани две странично обърнати V-та – едно върху друго, подобно на стрелки, заобиколени от кръг. – Това е маркировка за посоката, която да им покаже по кой път да поемат.

– Еха! – възкликнах аз. – Виждала бях такива, след като бяхме напуснали Лос Анджелис. Но тогава нямах идея какво е това, бях приела, че е нещо, свързано със строителството на пътища.