Александра Бракен - По залез

– Хари ли? – попитах аз объркана.

– Не, биологочиният ми баща. Хари е...

– Да, забравих – признах аз.

– Значи, тогава Лий говори често за него, така ли? – Той не изчака да потвърдя и продължи: – Да, нашият истински баща... Този човек... беше ужасно глупав и подъл като змия. Много лоша комбинация. Все още си фантазирам как ще го открия, ще вляза с взлом в старата му къща и ще подпаля целия му свят.

– Лиъм само веднъж ми е говорил за него – казах аз, опит­вайки се да не любопитствам, независимо от това колко ми се щеше. Това бе част от живота на Лиъм, която той не искаше да споделя, и колкото и ужасна да беше, тя само ме караше да искам да разкрия повече неща. – Когато се беше изнервил.

– Добре. Да се надяваме, че това означава, че той не си спомня и половината неща. Този мъж бе... Той беше чудовище. Когато се ядосаше, сякаш беше самият дявол. Предполагам, че е било предопределено единият от нас да е негово копие. Знаеш ли, преди се чудех да не би способностите, които имаме, не зависят по някакъв начин от нещо, което притежаваме вътре в нас. Мислех си, че този огън всъщност е неговият гняв. Това е яростта на баща ми.

Знаех, че няма да постигна нищо, или поне на мен успокоението никога не ми бе действало, когато се бяха мъчили да ми помагат, но все пак се налагаше да го кажа. Трябваше да го знае.

– Ти не си чудовище.

– Нали чудовищата издишат огън? Нали те изгарят цели кралства или страни? – Коул ми изпрати една огорчена усмивка. – Не наричаш ли и ти самата себе си по този начин? Независимо от това колко пъти другите са ти казвали, че това не е истина, ти все пак си видяла доказателствата. Не можеш да имаш доверие на себе си.

Отпуснах се на седалката си, като за пръв път се чудех дали и той не бе също толкова отчаян като нас относно лекарството.

– За теб най-важното сега не са лагерите... нали? – попитах го аз. – А лекарството.

Гръклянът му подскочи, когато преглътна.

– Позна от първия път. Свободна си да мислиш, че съм тъпак.

– Защо? Защото не искаш да страдаш по този начин ли? – попитах остро аз. – Защото искаш просто да си нормален ли?

– Какво е нормално?! – каза Коул. – Почти съм убеден, че никой от нас не си спомня какво беше това.

– Супер! – продължавах аз. – Тогава защото искаш живот, в който ще си освободен от всичките тези дивотии. Аз искам лекарството повече, отколкото следващото си вдишване. Преди не беше така. Никога не съм си позволявала да мисля за бъдещето, но сега това е като натрапчива мисъл. Толкова силно желая тази свобода и, изглежда, че колкото повече се напрягам да се опитам да я достигна, толкова по-надалеч бяга тя.

Коул разтри с ръка лицето си и кимна.

– Аз понякога я подценявам... Забравям за нея. Защото просто функционираш и всеки път, когато отново те ритнат и повалят долу, ти просто успяваш пак да се вдигнеш на крака. Но сега започва да става все по-трудно, нали?

– Да. – Това бе първият път, в който си го признавах. Думата прозвуча точно толкова кухо, колкото и се чувствах и аз.

– Не че не вярвам, че следващия път отново ще се изправя. Просто се страхувам, че някой ден просто... ще експлодирам. Ще се самозапаля. Ще убия всички, за които милея, просто защото не мога да спра да се чувствам толкова ядосан през цялото време. – Той извади ръката си и я задържа пред лицето си в очакване на следващия спазъм. Когато той не се случи, се обърна към Кланси. – Те ги държат затворени в едни бели стаи. Светлините са включени през цялото време и се чуват гласове. Гласове, които не спират да говорят и постоянно им обясняват неща като „Ти грешиш“ или „Признай, че грешиш, за да можем да те оправим“. Те нараняват децата – наистина го правят. Отново и отново. Беше... едва издържах дори да гледам, при това не аз бях битият. Това дали е... истинско? Той може ли да си измисля неща?

Ръцете ми хванаха волана по-здраво.

– Той може да вкара в ума ти каквато мисъл си пожелае, но аз смятам, че истината сама по себе си е толкова гадна, че не се налага той да я разкрасява.

– Не знам какво ме изнервя повече – това, което са сторили на децата, или фактът, че са измислили как да задържат огъня в тях. По дяволите, съкровище! Как, по дяволите... – Той поклати глава, сякаш за да я прочисти. – Ако той каже на някой от другите... Ако каже на Лиъм , какво да сторя? Никое от децата няма да се приближи на по-малко от трийсет метра до мен.

– Няма да го направи – обещах аз. – Още колко от този разтвор имаш?

Той разтвори ципа на торбичката.