Александра Бракен - По залез

„Кланси.“ Завъртях се назад с лице към камиона и с парализирано за секунда сърце, докато не открих черното му очертание през задния прозорец на камиона. „По дяволите!“ Ето така щяхме да го загубим. Хаос. Нехайство. Бях се паникьосала – умът ми се бе изпразнил вследствие на ужаса и бях побягнала. Дори не се бях сетила да извадя ключовете от стратера. Ако Коул не му бе завързал краката, той вече щеше да е на свобода.

„Бъди по-внимателна в това – помислих си, а ноктите ми се забиха в дланите на ръцете ми. – Налага се да си доста по-внимaтелна.“ Адреналинът бавно напускаше тялото ми. Не можех да спра да треперя. Поне не напълно.

– Знаеш ли, бабче – гласът на Вида отново привлече вниманието ми към тях, – по време на тази кризисна ситуация ти бе на ниво.

– Не мога да видя лицето ти, така че не мога да преценя доколко си искрена... – отвърна Дунди.

Аз наместих раницата на гърба си и изтичах до мястото, на което Коул помагаше на накуцващия Лиъм да премине покрай телата на убитите войници, за да стигне до камиона. Не можах да се накарам да надзърна към тях или да оценя какво бе сторил Коул в момента на ярост. Лиъм държеше ранената си ръка към гърдите си. Приплъзнах ръка към долната част на гърба му, за да му помогна да крачи стабилно, но всъщност просто исках отново да се уверя, че е наред. Жив.

Лиъм наведе глава към мен и каза:

– Целуни ме отново – направих го, нежно и бързо, точно в ъгъла на устните му, където имаше малък бял белег. Той видя изражението ми и добави: – Животът ми премина пред очите ми. Нямаше достатъчно целувки.

Коул изсумтя, но цялото му тяло все още беше напрегнато от гняв, който той не можеше да освободи.

– Леле, хлапе. Това бе необичайно ловко като за теб.

Повдигнахме Лиъм на бордовия камион и го положихме до Дунди, който притискаше счупените остатъци от очилата си пред сърцето си.

– О, по дяволите! – отбеляза Лиъм, след като ги видя. – Съжалявам, брат.

– Рецепта – каза той с тих, печален глас. – Очилата бяха с диоптър.

Коул дръпна покривалото от електриковосиньо изпод брат си и го разстла върху тях.

– Какво правиш? – попита Вида, която се опитваше да седне.

– Стойте долу и се покрийте. Ще стигнем възможно най-далеч оттук и ще сменим колите. Възможно е те да са предали информация за нас.

– Моля да отбележите, че това е отврат! – каза тя.

– Отбелязано – каза той и затвори задната врата.

Аз отново се покатерих обратно зад волана, попивайки вибрациите от работещия двигател. Кланси най-после бе успял да повдигне качулката и да я махне и макар да не го погледнах директно, с периферното си зрение го съзрях как ме гледа. За пръв път от седмици враждебното му раздразнение, което характеризираше всяко негово настроение, най-после бе изчезнало и той се... усмихваше. Очите му се преместиха настрани към Коул, който така удари вратата си, че разтресе цялото превозно средство. В скута му имаше нещо, което приличаше на кожена чанта, и пистолет, които най-вероятно бе взел от някой войник. Те и двете се приплъзнаха, тъй като ръката му продължи да подскача и да се свива, докато най-накрая не я постави под крака си. Тази гледка накара мозъка ми да се сети за Мейсън. Червен. Огън. Това подръпна свободните нишки в задната част на съзнанието ми, докато не забелязах шаблона, чрез който те всичките бяха втъкани заедно.

Червените в Търмънд винаги се бяха движели странно – залитаха, докато другите ходеха, и смушкваха, докато другите само махаха с ръка. Но аз си бях помислила, че тези необичайни спазми се дължат на оковите, в които ги държаха от СОП.

Но Мейсън... Децата в Нашвил го наричаха Треперко. Треперко, заради начина, по който цялото му тяло изпадаше в конвулсии с нелогичен ритъм. Мислех си... Не знам дали наистина се бях замисляла защо. Просто бях приела, че това е нещо, свързано с начина, по който ги бяха тренирали, с начина, по който правителството бе объркало ума му, опитвайки се да го моделира в перфектния войник.

Всички те, всички онези Червени, сигурно са имали собствена версия за този свой физически тик. И при положение, че аз можех да го разпознавам, след като съм била в допир само с няколко от тях, тогава как бе възможно някой, който е бил там, за да дава предложения, да допринася и да наблюдава тренировките, да пропусне знаците?

– Кланси – започнах аз.

– Това е прекалено добро – отбеляза той, като се задъхваше от смях.

Коул се стегна, а лицето му се вкамени. Яростта, която гореше в бледите му очи, се омекоти и се разсея. Познавах този поглед.