Александра Бракен - По залез

Резервоарът бе наполовина пълен, а двигателят вече включен и работещ. Коул бе разрязал старите свински опашки на Кланси и бе сложил нови, така че ръцете му да могат да си почиват в скута му. Краката му пък бяха захванати за един от лостовете, който минаваше под седалката. Коул издърпа калъфката от главата на момчето.

Всичко бе въпрос само на дълбоко поемане на въздух и на помръдване на камиона от парка. Надзърнах за последно към скелета на града, отразен в огледалото ми за обрат­но виждане, и свих ръце около волана.

Най-после напускахме това отвратително място и всичко онова, което бяхме погребали тук.

Все пак двайсетте минути каране спомогнаха за изкристализирането на няколко неща: климатикът в камиона не работеше, миризмата на собственика му се бе пропила в седалките от изкуствена кожа и да – моят прозорец бе счупен.

Отдясно на мен Кланси се бе привел напред и или спеше, или се пробваше едва доловимо да протърка калъфката в краката си, за да я издърпа. Вдясно от него Коул наблюдаваше улиците, покрай които преминавахме. Ранната следобедна светлина се открояваше в рязък контраст с тъмните кръгове под очите му и сякаш сега, когато той най-после бе спокоен и не се движеше напред-назад, раздавайки заповеди, тялото му най-после се бе отдало на своите болки и изтощение. Той отдръпна рамене назад и направи гримаса.

Коул ми бе показал на картата накъде се бяхме запътили – към град на име Лоудай, малко п`o на юг от Сакраменто. Ако имахме възможност да използваме магистралата, щеше да е като прав изстрел към брега – максимум пет часа. По-кратко време от варианта, ако полетите и влаковете все още вървяха и Грей не бе наредил на корабите да патрулират Тихоокеанското крайбрежие.

Погледнах през рамо към джипа отзад. Лиъм сигурно го бе очаквал, защото вдигна ръка в успокоително помахване. На предната седалка до него Дунди говореше нещо разпалено и развяваше ръце, за да наблегне на всяка дума. Гледката бе позната и достатъчно облекчаваща, така че почти успя да прогони недружелюбността на града около нас.

Бърбанк, Калифорния, по всички дефиниции бе град, преливащ от живот и суматоха. През последните години важността му само бе нараснала, защото много медийни компании вече имаха студиа или офиси тук, а голяма част от останалите от близките градове се бяха преместили в него или чрез корпоративни сливания, или посредством сделки за споделяне на оборудването. Като видях колко тихи и празни са градските улици, се запитах дали Грей вече не бе успял да затвори града.

„Къде, по дяволите, са всички?“ Все едно шофирахме през някой от най-зле икономически засегнатите градове някъде на запад. Почти очаквах да видя стар вестник, който драматично е подхванат от вятъра и прелита през улицата като сноп от плевели. Усетих как пулсът ми се забързва. Същата сянка, която бях усетила зад нас в Лос Анджелис, се бе завърнала и ръмжеше в главата ми като гръм.

– Не ми харесва това – каза Коул, като че ли бе доловил мислите ми. – Завий при следваща възможност на дясно...

Ако не бях погледнала назад в огледалото за обратно виждане, за да сигнализирам на Лиъм, въобще нямаше да го забележа. В единия момент джипът бе там, а в следващия беше изчезнал – звука, който военният автомобил издаде при удара си във „Форд Експлоръра“, лично аз усетих като удар с бухалка в задната част на черепа ми. Завъртях волана, докато другата кола се превърташе веднъж, а стъкла и гуми експлодираха във всички посоки. После тя успя да се изправи отново, като се удари силно в тротоара.

Набих крак на спирачките, което накара камиона да занесе. Кланси се задави, когато коланът му стегна гърдите му, и се опита да се закрепи, като подпря завързаните си ръце в таблото.

– Какво? – попита той. – Какво, по дяволите, беше това?

Но Коул бе този, за когото следваше да се притеснявам.

Все още се борех с колана си, когато лицето му се трансформира и се скова от шока. Звукът, който се изплъзна от гърлото му, бе прекалено дрезгав и прекалено сподавен, за да бъде вик. Въобще не приличаше на човешки.

Коул отвори вратата си, но не се затича към военния камион или към двамата войници, които приближаваха жълто-кафявия джип с извадени оръжия. Направи крачка напред, докато аз скачах долу от камиона. Без каквото и да било предупреждение, освен това, че дясната му ръка се сви в юмрук отстрани на тялото му, високопроходимият джип бе взривен в огнена топка.

Ударната вълна, която произлезе от малката експлозия, ме запрати с препъване назад към камиона. Тя изби прозорците на близките сгради и задния прозорец на пикапа ни. Двамата войници бяха изхвърлени на улицата, подхванати изотзад от силата ù. Коул се приближи до тях – невъзмутимо спокоен. Пистолетът му бе изваден от кобура край тялото му и бе насочен с обичайната прецизност. Един изстрел към лицето на младия войник, намиращ се по-близо до джипа. Другият се озова изтеглен нагоре, а каската му бе изтръгната, докато юмрукът на Коул се стоварваше в лицето му отново и отново.