Александра Бракен - По залез

– Достатъчно! – прекъснах го аз. – Остави я на мира или ще те бутна през прозореца.

– Бих искал аз да помоля за тази чест – подхвърли Лиъм, докато ми помагаше. Той надзърна назад към Сен и ми стрелна въпросителен поглед, когато жената си нагласи презрамките на раницата, съдържаща изследването на лечението.

Положих успокояващо ръка върху неговата, след което се обърнах назад и хванах Кланси за рамото, за да му дам опора, докато прехвърляше крак през рамката. Обувката му се закачи за нещо, той се изплъзна от ръцете ми, падна и се строполи ядно с глава върху площадката на противопожарната стълба.

– Виждам, че няма да ми бъде дадено право на достойнство – изръмжа той, докато се изправяше и се опитваше притеснено да си оправи ризата с вързани ръце.

Наведох се над стълбите, за да проследя напредването на Коул. Той вече бе долу на земята с пистолет в ръце и наблюдаваше близките прозорци с поглед, излъчващ концентрирана сила. Бях виждала това толкова често върху лицето на Лиъм. Вятърът се нахвърляше върху косата му и караше якето му да се издува около него. И мен самата ме накара да пристъпя крачка напред.

– Що се отнася до Стюартови, този най-вероятно е по-доб­рият избор. Красив. Лошо момче. Повече приляга на твоя вкус – разсъждаваше Кланси, като проследи погледа ми.

Очевидно въобще не схващаше вкуса ми.

Не си позволих да се обърна назад, за да проверя Вида, Дунди и Лиъм, докато и ние двамата не се озовахме на улицата с гърбове, притиснати към сградата.

– Нещо? – попитах Коул.

Той поклати глава.

– Всичко е чисто.

Тръгнахме на изток. Трябваше да преминем покрай релси, вървящи по протежението на река Лос Анджелис. Нашият изход беше на приблизително тринайсет пресечки на север, но това щяха да са тринайсет мрачни, тихи и напрегнати пресечки. Вече усещах как тръпка на притеснение се спуска по гръбначния ми стълб, докато се обръщах назад, но бе прекалено тъмно, за да мога да видя групата деца зад нас. Коул ни бе предупредил да изчакаме десет минути, преди да ги последваме през изхода, за да предотвратим възможността нещо да не мине както трябва. Можеше да се наложи да имат нужда от разстояние, за да тичат.

Супер за тях.

Задържах погледа си напред и усилих захвата около ръката на Кланси. Кожата му бе така непоносимо топла до моята. Утринта бе стиснала града в хладната си прегръдка, а слънчевите лъчи едва си пробиваха път. Но сякаш нищо от това не го докосваше. Все едно нищо не бе в състояние да го стори.

Ръката на Коул се стрелна нагоре, когато той ни спря намясто с рязко поемане на въздух. Кланси с любопитство се наведе напред през рамото ми, за да види какъв е проб­лемът.

– А! – каза той и се отдръпна. – Успех с това!

Маршрутът ни ни беше довел под магистрала 101, където тя преминаваше в мост над река Лос Анджелис и близките железопътни релси. От това, което бях съзряла в спомените на войника, армията бе блокирала релсите долу с обърнати върху тях товарни вагони и прожектори. На магистралата имаше две високопроходими джипа и още светлини, които светеха към нас. Там бяха и те – преброих ги, докато напредвахме внимателно и безшумно. Не виждах абсолютно никакъв проблем. Не и докато първата от три сенчести фигури не се появи на ръба на горния магистрален път. Ръцете им бяха вдигнати по начин, който ме накара да си помисля, че най-вероятно досега ни бяха гледали през бинокли.

Коул падна по корем на релсите. Принудих Кланси да се наведе с мен. Дунди започна да пита „Какво става...?“, но някой – Вида – го принуди да млъкне.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите!“ Страхът се разля в мен. Как можах така грешно да схвана нещата?

Навън все още бе тъмно като в рог, но вече бяхме навлезли в избледняващата периферния на отблясъка на прожекторите. От Коул се дочу тиха ругатня, след което той се обърна и ни направи знак с ръце да се върнем назад. Вида извади пистолет и се завлачи обратно по корем, като теглеше Дунди със себе си – с ръка, сграбчила ризата му.

Вятърът повдигна задната част на якето ми и изложи голата ми кожа на хладния въздух. Вляво от нас ламаринените листове, които облицоваха релсите, трещяха така, сякаш всеки момент щяха да експлодират. „Бавно – съветвах се сама аз. – Не се паникьосвай. Напредвай бавно.“ Резки движения или силни шумове щяха само да привлекат вниманието на войниците...

Чу се припукване като от счупена кост, когато цял отломък от металната облицовка на стената излетя, подхваната от порив на вятъра, и се устреми право към нас. Приведох се, покрих главата си със свободната си ръка, а мозъкът ми вече пресмяташе колко бързо щеше да ни се наложи да се изправим и да се затичаме веднага, след като листът се удареше в релсите и започнеше да трака около нас.