Александра Бракен - По залез

– Той е прекалено непредсказуем. – Дори и да го предадяхме на баща му, все пак имаше шанс да избяга и да сътвори още поразии. А дали пък не беше по-добре да дойде с нас, дори и само за да го наглеждаме?

– Ти все забравяш, че в края на краищата ние искаме същото, което иска и той – изтъкна Коул, като очевидно се бореше с желанието си да направи гримаса. – Всички искаме баща му да напусне поста си.

– Не – отвърнах и погледнах назад към фигурата, която бе коленичила на пода. – Той иска баща му да е съсипан. Между двете има разлика. Единственият въпрос е дали ти си готов да рискуваш и да се превърнеш в част от събитията, след като той измисли как да ги осъществи.

Само секунда по-късно се сетих, че новото връзване на ръцете на Кланси със свинска опашка означаваше, че аз трябва сама да го храня. Той ме изгледа и се изплю, подобно на котка, ядосана от изрязването на ноктите ù. Кожата ми ме загаделичка. Като цяло... доста неприятно изживяване за всички.

Лиъм посрещна връщането ми в другата стая със съчувствен поглед и с пакет чипс, потупвайки земята до себе си. Половината хора в помещението изглеждаха замаяни от изключително ранния час, останалите крачеха и описваха тревожни кръгове. Вятърът навън се бе усилил, фучеше, докато шибаше ъглите на склада и преминаваше през пукнатините на покрива. Беше като зловещо подходящ саунд­трак, озвучаващ сутринта.

– Добре, ще направя това бързо – започна Коул. – Ще се разделим на екипи и ще се разпределим съобразно трите точки на изход. Ако местонахождението, към което сте насочени, е изложено на риск по какъвто и да е начин – има войници, наоколо се мотаят съмнителни елементи, каквото и да е, – тръгнете към следващия най-близък изход.

Точно отстрани на него Сен се усмихваше самодоволно, докато наблюдаваше седящите на земята деца. За малко и аз да се засмея – трепет от контрола преминаваше бавно през мен. „Прав ви път“, помислих си.

– След като получите инструкциите си – продължи Коул, – проверете ги на картата. Вижте местонахождението на вашите коли и пътищата, изброени до тях. Екип А сме аз, Руби, Лиъм, Вида, Нико, нашият гост и как се казваше този – превзетият надутко.

Лиъм размаха ръце с раздразнение.

Дунди само повдигна рамене.

– По-добре от „бабче“. И за протокола – Дунди.

– Не и Нико – прекъснах го аз. – На него не можеше да се има доверие да запази разсъдъка си в присъствието на Кланси, а пък на мен не можеше да се има доверие, че няма да го накарам да си плати, ако се подхлъзнеше отново.

Видях как Нико изчезна от полезрението ми, вля се в задната част на групата. Ръката на Лиъм се стегна около моята, но аз отказах да надзърна нагоре, за да не срещна очаквания неодобрителен поглед. Той не схващаше.

– Добре – продължи Коул. – Нико, ти отиваш с екип Д.

– Аз ли съм гостът? – Не бях осъзнала, че сенатор Круз е в стаята, докато тя не проговори.

– Вие сте с екип В, а в Екип А е нашият нежелан гост.

Той явно я бе информирал за присъствието на Кланси, тъй като единственият ù отговор на това бе едно леко:

– О. Разбирам.

Сетне той премина през детайлите на всеки път, по който всяка от групите щеше да премине на излизане от града. При всичките се залагаше на придържане към външни улици, които добавяха часове и хабяха бензин, но осигуряваха по-надеждно придвижване. Настъпи известна тишина, след като той завърши да говори, като че ли всеки имаше нужда от миг, за да попие думите му.

Коул посочи към мен.

– Иди го изведи!

– Веднъж след като сте намерили с екипа си – продължи той, докато аз напусках стаята, – вървете! Махайте се оттук! Късмет и се грижете един за друг. Ще се видим горе на север.

Кланси се бореше да се изправи на крака, когато влязох в стаята. Ръцете му бяха завързани, а главата все още напъхана в калъфката.

– Сега ли тръгваме? Колко е часът?

Махнах я от главата му за момент.

– Само да видя знак, че се опитваш да въздействаш на някого...

– ... и съм мъртъв. Боже, досадна си колкото старата ми бавачка. Разбирам ! – прекъсна ме той, обърна се и ме побутна със завързаните си ръце. – Това ще е точно толкова подозрително, колкото и качулката. Ако нещо се случи, може да ми се наложи да използвам ръцете си...

– Нищо няма да се случи – отвърнах му аз и промуших ръка през неговата, издърпвайки го навън в коридора, а пос­ле обратно в стаята, за да не бъде стъпкан, докато различните екипи тичаха към всевъзможните изходи на сградата.

– Готови ли сте? – извика към мен Коул от прозореца в момента, в който вкарах Коул в стаята. Анабел Круз все още стоеше там, сгушена между двама агенти, които бяха отговорни за нея. При вида на Кланси тя замръзна. Той се усмихна самодоволно и я измери с очи от горе до долу.