Александра Бракен - По залез

Изражението на Коул бе непроницаемо, непрогледно по начин, по който Лиъм никога не бе съумявал да го стори. Ако не бях забелязала как ръката му се сви, така и нямаше да разбера, че той бе яростен – поне докато не проговори. Известно време обаче не каза нищо. Усетих как по лицето ми се търкулна капка пот и бях изкушена за момент да отворя вратата и да оставя студения въздух да нахлуе.

В крайна сметка той каза:

– Ще се справя с това.

– Ние ще се справим. Но ти трябва да решиш – настоях аз. – Още сега. Не може да тичаш по средата и да се опитваш да си с по един крак от двете страни на линията. Реши дали си с нас, или с тях.

– Разбира се, че съм с вас – отвърна остро той, изглежда, ядосан от моето предположение. – Знаеш, че аз... Това се отнася и до мен. Нали ти обещах нещо в Лос Анджелис? Да не се опитваш да ме изкараш лъжец?

– Не, аз просто... – поех дълбоко въздух. – Ти не казваш на другите какъв си. Даже на Лиъм не си споделил. Не си погледнал отново изследванията на лекарството от онази първа вечер.

– О, боже! Дали пък не е възможно това да е така, защото се мъча да не привличам внимание към факта, че и аз имам личен интерес в това да се отърва от някои очарователни изродски способности? – Той остави пламъка да загасне за момент и после отново го запали, сякаш за да наблегне. – Не мога да проявявам интерес към нещо, без останалите агенти да се почудят защо или без да го поискат повече... просто защото и аз го желая. Това е игра, на която ми се налага да играя от години.

– Това не е игра. Липсва забавната част – напомних му аз. – Сега те вече няма да върнат изследването.

– Напълно съм наясно с това и съм взел предпазни мерки. Имената им са Блеър и Сара.

Двете момичета бяха Зелени. Имаха фотографска памет.

– Дал си им го, за да го запаметят ли?

– Пробвах ги. Накарах всяка от тях да възпроизведе диаграма или таблица и те бяха абсолютно точни. Мисля, че трябва да оставим раницата на агентите, това ще ни помогне да им пробутаме идеята ми – отбеляза той. Аз от своя страна държах гърба си изправен и гледах зад главата му, за да не се налага едновременно да слушам южняшкия провлачен говор и да съзерцавам тази усмивка – патентованото оръжие за нападение чрез чар на семейство Стюарт. – Имам идея, но също така имам и чувството, че няма много да ти хареса.

– Страхотно въведение, няма що!

– Сега съм напълно сериозен, съкровище. Това трябва да си остане между теб и мен, ясно ли е? Иначе няма да се получи. Обещай ми! Това е начинът да се справим с тях, преди те да се справят с нас.

Коул ми предложи ръката си и аз се поколебах, преди да я поема. Задържах я достатъчно дълго, за да усетя как природната му, вродена топлина сгрява въздуха около нас.

Кланси веднъж ми бе казал, че трябва да има естествена йерархия сред хората с пси способности – че онези с повече мощ трябва да водят останалите само защото нямаше никой друг достатъчно силен, че да ги предизвика. И сега, държейки Коул за ръката, усетих, че това бе вярно, но поради съвсем различна причина – чрез способностите, които ни бяха дадени, ние бяхме единствените, които виждаха пълния спектър на всичко правилно и грешно. Страхуваха се от нас и ни мразеха и затова и ние самите се страхувахме и мразехме себе си. Никой от нас не искаше това, което има. Ние никога нямаше да се опитаме да задържим способностите си или да злоупотребим с позицията си за по-дълго, отколкото се налагаше. И на едно начално ниво тези с повече сила следваше да са отпред, дори и само защото можехме да се грижим най-добре за защитата на другите.

Стиснах ръката му. Преди да успее да си възвърне обичайния вид на арогантно безгрижие, в очите му премина израз на успокоение и благодарност.

– Тогава каква е следващата стъпка? – попитах аз. – Как ще постигнем каквото и да било без обучена сила? Къде ще отидем?

– Ние все още отиваме в Ранчото – отвърна Коул. – Те ще идат в Щаба в Канзас с всички останали агенти. Те си измиват ръцете от нас, но няма да получат Ранчото. То е наше.

– И как ще направим това? – поисках да знам.

– Съкровище, правилният въпрос е: колко време ще ти отнеме да ги убедиш, че Ранчото е... ами... занемарено... че в него няма нищо полезно... че е трудно да бъде защитено?

Схванах идеята и замръзнах на място.

– Искаш да им повлияя. Но там има повече от дузина агенти...

– И разполагаш с три часа, преди да тръгнем – напомни ми Коул и остави пламъка отново да изгасне. – Затова ти препоръчвам да действаш бързо.