Александра Бракен - По залез

– Не съм лъгала – сопна се тя, а тъмните ù очи присветваха. – Тези хора са мои приятели и колеги. Рискувахме живота си, за да се опитаме да оправим тази страна.

– Хората ще разберат какво се е случило тук – обеща Коул. – Не остана още много време. Аз ще се погрижа за това, а вие ще трябва да ми помогнете.

След това разговорът отново се измести – премина към стратегията, правилния начин, по който да се разделят групите, както и към това кои улични трасета на повърхността да се използват в северна посока.

– Всички наред ли са? – обърна се Коул към групите деца, докато си проправяше бавно път към вратата. Очите му отскочиха към мен, когато продължи: – Всички имат ли достатъчно за ядене? – Чу се хор от „да“-та. Естествено, че лъжеха. Чудех се дали смятаха, че истината ще го разочарова, или че отново ще го изпрати навън. Дори ако пренеб­регнехме способността на Коул да очарова и котка, така че да е готова да му даде и кожата си, той пак щеше да ги спечели било с добродетелите си или с поведението си на човек, когото го е грижа. – Аз все още искам да участвувам в онзи турнир с осемте изпитания – добави той и посочи едно от Зелените момчета, които подминаваше. – Ще ти взема короната, Шон. Внимавай.

Той изсумтя.

– Продължавай с опитите, старче. Ще те видим дали можеш да издържиш на темпото.

Коул се престори, че е бил прострелян право в сърцето.

– Банда фукльовци! Бих могъл да ви науча на някои неща за побеждаването...

– Или на онова, което останалите от нас наричат измама – извика Лиъм от мястото, на което той, Дунди и Вида бяха застанали край прозореца и говореха тихо с Нико и още един Зелен. Очите ми се стрелнаха от гърбовете им към ръцете, а оттам към краката. „Къде беше тя?“

– Ето заради това той винаги губеше – осведоми Коул останалите с едно намигване.

Агентите се бяха събрали в другия край на стаята, за да бъдат по-близо до картата, и както допусках, за да си направят собствените планове. Каквото и да се опитваше да им каже сенатор Круз, те я игнорираха.

„Къде е раницата?“ Заобиколих назад около децата, които пречеха на видимостта ми, претърсих земята и я открих – беше метната на рамото на Фъргюсън. Температурата на тялото ми се покачи с пет градуса. И тогава разбрах, просто ей така, че ако исках отново да взема резултатите от изследването у себе си, щеше да се наложи да ги принуждавам – да заставям всеки един от тях да ми ги предава.

Коул достигна до вратата на коридора и наклони глава. Изчаках още минутка, преди да го последвам. Дори и агентите да бяха забелязали, явно не им пукаше. Та аз им бях осигурила всичко необходимо за изпълнението на плана им, нали?

В коридора все още бе поне десет градуса по-студено, отколкото в стаята. Веднъж щом се озовах извън мъждивата светлина, процеждаща се през отворената врата, едва съумявах да видя на няколко метра пред себе си. За секунда си пожелах да си бях взела откраднатото фенерче, но на разговора ни, така или иначе, май най-много му подхождаше да бъде проведен сред сенките. Съблечена от всичко друго освен от бетона и цветните тръбопроводи, тази сграда беше като гробница – дори и въздухът вътре бе спарен.

Преброих наум стотина крачки, сигурна, че наближавам края на коридора, когато една ръка се протегна от тъмнината и ме хвана. Бях издърпана в едно малко, тясно пространство – килер? Сърцето ми все още биеше ускорено, когато вратата се затвори с щракване зад мен.

– И така, съкровище... – започна Коул. – Дейна нощ ли?

Единственият начин, по който съумявах да се съхраня в цялост през изминалите две седмици, бе като затварях с похлупак всеки ужасяващ импулс на емоция, опитваща се да изплува нагоре. Сега обаче бях толкова разстроена, че беше само въпрос на време, преди да експлодирам. Просто се надявах да не е сега и да не дойде под формата на бликащи сълзи. Не можех да изкарам и думичка.

– Съкровище... господи! – Коул положи ръка върху рамото ми, за да ме успокои, а след това щракна с пръсти. В крайчеца им затрептя пламък, който изпълни тясното пространство със светлина.

– Аз се прибирах... – успях да промълвя аз. – Дочух Сен и другите... Те няма да... Ние няма да стигнем до Ранчото. Погледнах в ума ù и... те ще... Те ще...

– Дай отново отначало – помоли ме Коул. – Бавно. Разкажи ми всичко, което си чула да казват агентите. И какво видя.

Повторих всичко – дума по дума. Разказах му как щяха да качват по едно-две деца в кола с тях, как планираха да изчакат, докато сме на час-два извън града, преди да усмирят всяко дете. Замяната на плът и кости за кървави пари. Оръжията, които щяха да купят, експлозивите , които щяха да поставят – те щяха да преследват Грей там, където си мислеха, че е проявил глупостта да отиде: в наскоро възстановения Вашингтон, окръг Колумбия.