Александра Бракен - По залез

– Аз не се предавам – заяви Лиъм с ярост в гласа си. – Ако това не сработи, ще открием нещо, което ще успее.

Пресегнах се, за да погаля бузата му с пръсти, и докоснах грубата брада, която бе прораснала там. Той въздъхна, но не се отдръпна.

– Не искам да се караме – признах тихо. – Не желая никога да се карам с теб.

– Тогава недей. Толкова е просто, скъпа. – Той наведе челото си към моето. – Но трябва да решаваме тези неща заедно. Важните въпроси. Обещай ми.

– Обещавам – прошепнах аз. – Но ще идем в Ранчото. Налага се.

Преди изграждането на Щаба, Лигата бе действала от Северна Каролина – от база, нежно наречена с кодовото име Ранчото. Самото му местонахождение сега се пазеше ревностно в тайна – съвсем уместно, като се имаше предвид статутът му на база „последен пристан“, в която да се приютим в случай на спешност. Само старшите агенти, включително Коул, го бяха посещавали по това време и знаеха в действителност как да го открият.

Ако Кейт бе успяла да стигне, тя щеше да ни чака там. Можех да я видя в ума си – суетеше се из празен коридор, като че ли ни очакваше всеки момент да преминем през вратата. Не би нарушила протокола. Към момента най-вероятно бе умряла от притеснение.

Една мисъл се вмъкна и прогони всички онези, в които се таеше надежда. „Ще трябва да ù кажа.“

О, боже! Защо не бях помислила за това? Тя нямаше как да знае – нямаше откъде. „Тя ми имаше доверие. Беше ми казала да се грижа за него.“ Нямаше никаква идея, че Джуд...

Затворих очи и се фокусирах върху нежния начин, по който ръката на Лиъм ме галеше по гърба.

– ... по дяволите, е това? – Гласът на Сен изплющя от стаята надолу по коридора и разби нашия малък балон. – Стюарт, правил си доста простотии, да, определено искам да кажа доста, но това е, това е...

– Гениално хрумване ли? – попита Коул и можех на практика да чуя усмивката в гласа му. – Напълно си права.

Изправих се на крака, преди Лиъм да съумее да ми хвърли раздразнен поглед.

– Хайде! – приканих го аз. – Нещо става.

– Да, да – съгласи се той и сложи ръка на долната част на гърба ми, подбутвайки ме към стаята. – Кога не става нещо с него?

Агентите толкова плътно бяха наобиколили прозореца, че зад главите им можех единствено да зърна черната плетена шапка на Коул. Хвърлих поглед към децата, повечето от които стояха прави и се мъчеха да видят какво става.

– Руу?

При споменаването на това име гърбът ми се изопна и нещо ме стисна в стомаха. Обърнах се по посоката на гласа на Нико.

– Да?

– Всичко... – Той погледна към агентите. – Всичко наред ли е?

– А ти как мислиш? – изсъсках аз. Нико се сви от тона ми, което някак ме разгневи допълнително. Нямах останала нито грам симпатия към него. Тъжният, уплашен предател Нико.

Зелените не знаеха какво да правят, след като осъзнаха, че нямаше начин да вземем каквато и да е електроника. Останалите само двама Жълти не смогваха да запалят искрата, която да ги върне обратно към живота. Нико прекарваше по-голямата част от времето си в сън, забелязвайки само мен и Вида и удостоявайки ни чат-пат с някоя дума.

Жалостта, която бях изпитвала към него заради начина, по който Кланси го бе манипулирал, се бе изпарила при ясното осъзнаване на факта, че ако Нико не бе предал на Кланси информацията за Проект „Снеговалеж“ и местонахождението на майка му – ако не се бе проявил като пълен глупак, карайки сина на президента да ни издири, – ние нямаше да попаднем в тази ситуация. Джуд щеше да е жив и нямаше да сме заклещени в капан в тази адска дупка, как­вато беше Лос Анджелис.

– Руби... – започна Лиъм с неодобрителен тон. Не ме интересуваше. Не бях тук, за да утешавам хлапето.

Вдигнах ръка, когато Дунди и Вида си проправиха път през агентите помежду ни и дойдоха да застанат до нас, но Дунди все пак попита разтревожено:

– Добре ли си? Ранена ли си?

– Не, бабче. Тя умира. Ще кърви до смърт в краката ти – Вида врътна очи. – Взе ли каквото ти трябваше?

– Да...

– Прощавай, че се притеснявам за приятелката си – изръмжа Дунди, като се обърна обратно към нея. – Разбирам, че това е непонятна идея за всеки психопат...

– Този психопат спи на по-малко от метър от теб – припомни му Вида, а гласът ù бе изпълнен със сладост и светлина.

– Еха! Имаме такива страхотни приятели – промърмори Лиъм, но аз вече се бях откъснала от разговора. Коул погледна към нас, а веждите му се извиха нагоре с тих въпрос. Кимнах му, ала той се обърна, за да погледне към жената, стояща край него.