Александра Бракен: По залез

Докосването в кръста бе толкова леко, че първоначално не го долових, но пък беше и достатъчно настойчиво, че да ме обърне към вратата – даже и достатъчно силно, за да ме задържи права, когато колената ми се подгънаха още при първата стъпка.

Вън от пълнещата се стая в коридора беше с поне десет градуса по-студено. Тихо и задоволително тъмно, за да може кожата ми да не се чувства така, сякаш ще се издуе на мехурчета вследствие на прилива на огън във вените ми. Направих само няколко крачки по коридора, точно колкото бе необходимо, за да изляза от полезрението на вратата, когато бях свалена внимателно долу и нагласена така, че главата ми да попадне между коленете ми. Познати ръце свалиха якето от раменете ми и вдигнаха косата ми настрани от потта, която мокреше врата ми.

– Всичко е наред, скъпа – успокояваше ме гласът на Лиъм. Нещо студено докосна врата ми... вероятно бутилка студена вода. – Поеми си дълбоко въздух.

– Аз... не мога – изрекох между две повърхностни вдишвания.

– Естествено, че можеш – спокойно отвърна той.

– Аз трябва да... – повдигнах ръце, дращейки по незнайната връв, която беше увита около гърлото ми. Лиъм ги притисна с едната си ръка и ги прикова към гърдите си.

– Сега не се налага да вършиш каквото и да е – каза той нежно. – Всичко е наред.

„Не е. Нямаш идея...“, исках да отвърна аз. Остра болка прониза дясното ми слепоочие. Започваше да пулсира по-силно и по-силно с всяка изминала секунда.

Докосването до него помагаше. Насилих се да синхронизирам дишането си с издигането и спадането на гръдния му кош. Студеният въздух работеше бавно върху подреждането на бъркотията от мисли, които се бяха вързали на възел от главоболие в предната част на черепа ми. Напрежението разхлаби хватката си достатъчно, че да се изправя и да се облегна назад върху стената.

Лиъм все още се бе навел долу пред мен, а сините му очи изучаваха лицето ми. Бръчките по челото му се изгладиха, след като той самият издиша. Грабна бутилката вода и изля малко течност върху кърпата, която бе извадил от задния си джоб. Бавно и нежно почисти кръвта и мръсотията от ръцете и лицето ми.

– По-добре ли е?

Кимнах и поех бутилката с вода, за да отпия.

– Какво се случи? – попита той. – Добре ли си?

– Аз просто... – Не можех да му кажа. Той и Дунди планираха от дни, търсеха начин да се изплъзнем на другите, когато дойдеше моментът да напуснем града. Малкото омраза, която носеше в себе си, бе насочена изцяло към аген­тите. Ако разбереше, щеше да ни накара да напуснем още тази вечер, или още по-зле – можеше, без да иска, да се издаде пред тях. Той никога не бе успявал да крие чувствата си така, както умееше Коул. За тях той щеше да бъде прочетен вестник и щяха да се освободят от него възможно най-бързо, така че да предотвратят разбунването на другите деца.

– Аз просто се... пренапрегнах.

– Често ли ти се случва напоследък? – Лиъм седеше пред мен със скръстени крака.

Боже! Не исках да говоря с него и за тези атаки. Не можех – дори и с него. Защото щеше да ми се наложи да говоря за Джуд, за случилото се, за всичко, което не бяхме имали време да обсъдим, преди нещата да отидат по дяволите. Той поне сякаш долавяше всичко това.

– Нямаше те цял ден – отбеляза той. – Започнах да се притеснявам.

– Отне ми известно време да открия някого, който да мога да ползвам – обясних аз. – Не бях навън просто за да обикалям и да се правя на безстрашна.

– Не съм казвал нищо подобно – защити се Лиъм. – Само ми се щеше да ми бе казала, че ще излизаш навън.

– Не мислех, че ми се налага.

– Не ти се налага . Не съм ти пазач. Просто се уплаших, ясно ли е?

Не отвърнах нищо. Така стояха нещата помежду ни сега. Бяхме заедно, но не по начин, който бе важен – така както бяхме само преди месеци. След като толкова зле бях предала доверието му, въобще не бях сигурна, че нещата можеха отново да станат както преди. И никак не ми помагаше усещането, че се уповавах на единствения начин, по който знаех как да се справя – борейки се с мислите си в главата си и хващайки ги там в капан, така че поне да не заразят никой друг. Внимателно бях издигнала невидима стена помежду ни – тухла по тухла – и тя бе там дори когато го прегръщах, хващах ръката му или пък го целувах.

Знаех, че е изключително егоистично да взимам дори това, при положение че не му отговорях със същото... но се нуждаех от него тук и сега. Нуждаех се от присъствието му зад гърба ми... край мен. Нуждаех се да виждам лицето му и да чувам гласа му, както и да знам, че е в безопасност и аз бих могла да го защитя. Това бе единственият вариант да премина през всеки отделен ден.