Александра Бракен - По залез

Но Кейт я нямаше. Ако тя и агентите, които се бяха измък­нали от Щаба точно преди нападението, не бяха смогнали да напуснат града, най-вероятно се криеха толкова добре, че ние не можехме да ги открием – дори и с нашите процедури за спешни случаи.

Още един малък военен конвой – жужене на радиостанции и ръмжащи гуми ме предупредиха две пресечки по-рано. Закътах в себе си въздишката на безсилие и се прикрих зад шасито на един джип, докато войниците ме подминат, а ботушите им вдигаха облак от тебеширеносив прах. После се изправих, изтупах се и започнах да тичам.

Ние – Лигата или това, което бе останало от нас – се местехме на всеки няколко дни, като не се застоявахме за дълго в нито един склад. Когато излизахме навън, за да намерим храна или вода, или пък ходехме да наблюдаваме лагерите, ако имаше дори само съмнение, че някой може да ни е проследил обратно, веднага се местехме. Беше хитро, не мога да го отрека, но започвах да губя ориентация къде бяхме в определен момент.

Тишината, която вече бе по-плътна, след като бях преминала в източната част на града, беше и доста по-изнервяща от симфонията от картечен огън и пукащи оръжия, които бяха изпълнили въздуха близо до площад „Пършинг“. Ръката ми се сви около фенерчето, но все още не можех да се накарам да го извадя – дори и когато лакътят ми остърга мазилката на стената, в която се блъснах. Взрях се нагоре към небето. Новолуние. Разбира се.

Чувство на безпокойство – същото, което се бе настанило на рамото ми и шептеше мрачни неща в ухото ми от седмици, се превърна в нож, прогарящ гърдите ми – потъваше бавно и разкъсваше всичко по пътя си. Прочистих гърло, опитвайки се да изкарам отровния въздух от белите си дробове. На следващата пресечка се насилих да спра и се шмугнах в сграда с един стар банкомат.

„Поеми си въздух – заповядах си. – Истински.“ Опитах се да разтърся ръце, но тежестта остана. Затворих очи и долових как в далечината някакъв хеликоптер пори въздуха с яростно движение. Инстинкт – настоятелен и разкъсващ – ме побутна да свърна по-рано вдясно по улица „Бей“, вместо да остана на улица „Аламеда“, докато стигна до кръстовището със Седма улица. Вторият маршрут беше по-директен за придвижване до настоящата ни база на улица „Джес“ и булевард „Санта Фе“ – той бе и най-бързият начин да предам подробностите на другите и да измислим план за излизане.

Но ако някой ме наблюдаваше или следеше, щях да успея да им се изплъзна на Седма улица. Краката ми поеха водачеството и ме избутаха на изток към река Лос Анджелис.

Изминах пресечка и половина, преди да съзра сенките, пъплещи нагоре по улица „Матео“ към „Седма“. Наказателното темпо, с което се носех, внезапно утихна – ръцете ми полетяха напред, за да успея да се хвана за една пощенска кутия, преди да съм тупнала по средата на улицата.

Вдишах рязко. „За малко!“ Ето какво можеше да се случи, задето не намалих скоростта и не се уверих, че улицата е свободна. Усетих ехото на препускащия си пулс зад слепоочията и се пресегнах, за да ги разтрия. Нещо топло и лепкаво изцапа челото ми, но просто не можех да си наложа да се вълнувам от това.

Докато се придвижвах, за да се постарая да видя в коя посока щяха да тръгнат военните сега, задържах главата и тялото си ниско долу. Вече бяха изключително близо до базата ни и ако минех отзад, все още имах възможност да ги изпреваря до склада и да предупредя останалите да изчезват.

Но те току-що се бяха... спрели.

Точно на самия ъгъл на пресечката бяха стигнали до разбитата фасада на някаква железария, прескачаха счупените прозорци и проникваха в сградата. Долових смях, гласове – и кръвта във вените ми се забави до пълзене.

Не бяха войници.

Приближих се по улицата към магазина, прокарвайки ръка по стената на сградата, докато не достигнах прозорците и не се свих долу.

– ... къде откри това?

– Добра находка, човече!

Още смях.

– Боже мой! Не съм си и помислял, че толкова ще се зарадвам да видя гевреци.

Погледнах над перваза. Вътре трима от нашите агенти – Фъргюсън, Гейтс и Сен – бяха клекнали, а между тях бе разпростряна малко храна. Гейтс – бивш морски тюлен – разтвори пакет с чипс толкова рязко, че почти го разполови.

„Те имат храна.“ Не можех да го проумея. „Те ядат храна тук.“ Нежеланието да повярвам бе толкова вцепеняващо, че ми се наложи да осъзнавам само по една мисъл.

„Те не носят храната обратно за всички ни.“

Това ли се случваше всеки път, когато някоя група излезеше? Агентите бяха много настоятелни сами да ходят да търсят продоволствия. Досега бях смятала, че се притесняват, че ако някое от децата бъде хванато, веднага ще изпее настоящото местоположение на групата. Но дали бе истинската причина? Или пък искаха първи да разполагат с онова, което щеше да изникне?