Александра Бракен: По залез

Хвърлих се в онова, което бе останало от вътрешността на сградата, и се свих на земята зад най-близката здрава стена.

– Чисто!

– Чисто...

Обърнах се и продължих да се взирам в напредването на придвижващите се от другата страна на улицата войници. Преброих каските – дванайсет, – които се разпръснаха, за да претърсят различните входове на офис сгради и магазини, оказали се вече с разбити стъкла. Прикритие? Озърнах се наоколо, като прегледах набързо преобърнатите опърлени мебели, приближих се до едно от бюрата от тъмно дърво и се плъзнах зад него. Хрущенето на отломките върху тротоара отвън надви звука от собственото ми накъсано дишане.

Стоях намясто, а носът ми гореше от миризмата на дим, пепел и бензин – следях гласовете, докато те не избледняха. Притеснението бе завладяло стомаха ми, докато си проправях път изпод бюрото и по пода в посока на изхода. Все още можех да видя патрулиращия отряд, който се провираше през отломките на половината път по булеварда, но вече не можех да чакам – нито минута повече.

Щом се разтършувах из спомените на войника и съумях да съшия информацията, от която имах нужда, сякаш от гърдите ми най-после падна циментов блок. Тя така сигурно ми бе показала пробойните в охраната на магистралата, все едно ми бе подала карта с отбелязани върху нея места в дебели черни щрихи. Сетне всичко бе само въпрос на това да се изтрия от паметта ù.

Знаех, че бившите агенти от Детската лига щяха много да се раздразнят, ако планът наистина сработеше. Нищо от това, което те бяха опитали, не се бе увенчало с успех, а междувременно уловът, който носеха на връщане от експедициите си за храна, значително бе намалял. Коул ги бе притискал отново и отново да ми позволят да се пробвам, но те се бяха съгласили само при условие, че отида сама – за да предотвратим всякакви допълнителни „рискове“ за залавяне. Вече бяхме изгубили двама агенти, които бяха проявили небрежност по време на разходките си из града.

Аз не бях небрежна, но започвах да ставам отчаяна. Бе време да предприемем някакво действие, защото иначе военните щяха да ни уморят от глад, докато се криехме.

Армията на САЩ и Националната гвардия бяха създали истинска бариера около центъра на Лос Анджелис, използвайки сложната магистрална система. Змиевидните циментови чудовища образуваха стегнат кръг около сърцевината на града и ни отрязваха от външния свят. Шосе 101 вървеше на север и на изток, И-10 – на юг, а 110 – на запад. Може и да бяхме имали шанс да избягаме, ако бяхме напуснали веднага, след като се качихме обратно на повърхността, изоставяйки руините на Щаба, но... ето и тази дума, която Дунди винаги ползваше: посттравматична стресова реакция . Той твърдеше, че било истинско чудо, че който и да е от нас все още е можел да се движи.

Трябваше. Трябваше да ги принудя да тръгнем, вместо да се разпаднем – както и стана. Трябваше – ако не си бях мислила за заклещеното му лице долу в тъмното. Притис­нах ръка към очите си, мъчех се да дам отпор на гаденето и пронизващата болка в черепа си. „Мисли си за нещо друго. За каквото и да е.“ Тези главоболия бяха непоносими и толкова по-лоши от онези, които следваха след всеки мой опит за контрол над способностите ми.

Не можех да спра. Избутах кухото усещане в краката си и ги приведох в състояние на лек тръс. Долавях болката от изтощението в задната част на врата си и тежестта на клепачите си, но адреналинът ме тласкаше напред, макар и някои части от мен да бяха на ръба да се изключат. Не можех да си спомня последния път, когато бях заспала достатъно дълбоко, за да избягам от кошмар наяве около нас.

Пътищата се бяха изприщили с мехури от белещ се асфалт и бяха осеяни с купчини цимент, които армията следваше да почисти. Тук-там подминавах ярки цветни точки: червена обувка с висок ток, чанта, нечие колело – всичките изпуснати и забравени. Някои от предметите бяха излетели от близките прозорци, а топлината от взривовете ги бе обгорила в черно. Разточителството на разрушението бе отвратително.

Докато претичвах през следващото кръстовище, надзърнах набързо нататък по улица „Олив“. Погледът ми бе привлечен от нажеженото поле светлина, в което се бе превърнал площад „Пършинг“ през три булеварда по-натам. Бившият парк бе видеоизменен в концентрационен лагер – построен набързо, докато отломките в града все още пушеха. Горките хора, намиращи се вътре между оградите, бяха работили в близките сгради, когато президентът Грей бе започнал атаката си срещу Детската лига и Федералната коалиция – малка групичка бивши политици, които се бяха обединили срещу него. Той твърдеше, че това е отмъщение заради факта, че едните или другите бяха играли роля в най-скорошния опит за покушение над него. Ние самите бяхме наблюдавали всеки от тези лагери, докато издирвахме Кейт и останалите, и отчитахме, че броят на хората вът­ре расте, след като все повече цивилни бяха прибирани и задържани срещу волята си.