Александра Бракен: По залез

Студена, вледеняваща ярост превърна пръстите ми в нок­ти, които се врязваха в дланите ми и жилото на болката спомогна също за разбъркването на стомаха ми.

– Боже, вкусно е – каза Сен. Тя бе върлинеста жена – висока, с мускули, които бяха добре пакетирани под опъната ù жилава кожа. На лицето ù винаги имаше изражение, което сякаш известяваше, че знае къде са заровени всички трупове, тъй като самата тя ги бе сложила там. Когато пък се решеше да проговори на нас, децата, то бе винаги за да ни излае да млъкнем.

Изчаках по време на настъпилата тишина, а гневът ми се разпалваше с всяка секунда.

– Трябва да се връщаме – каза Фъргюсън и започна да се изправя.

– Те са наред. Дори и Стюарт да се прибере преди нас, Рейнолдс е там, за да се погрижи той да не се разплямпа толкова много отново.

– Аз повече се притеснявам за...

– Пиявицата ли? – подаде думата Гейтс с дълбок смях. – Тя последна ще се върне. Ако въобще успее да го стори.

При чутото веждите ми направо подскочиха. Пиявица. Аз. Това беше ново за мен. Бяха ме наричали къде по-лоши неща, така че единствената част, която ме обиждаше, беше съмнението, че не мога да се справя с набег из града, без да ме хванат.

– Тя е далеч по-ценна от останалите – сподели Фъргюсън. – Всичко е просто въпрос на...

– Не е въпрос на нищо. Тя не ни се подчинява, което я превръща в пречка.

Пречка. Притиснах юмрук към устата си. Знаех как в Лигата се справят с „пречките“. Но също така бях наясно и как аз щях да се справя с всеки агент, които дръзнеше да го предприеме.

Сен се облегна назад, подпирайки ръцете си върху тухлите.

– Независимо от това... планът си остава същият.

– Добре. – Гейтс събра на топка пакета чипс, който току-що бе разтворил. – Колко от това ще върнем с нас? Бих могъл да изям още един геврек...

Бурканче със солети и пакет хлебчета за хот-дог. Ето какво щяха да занесат обратно за седемнайсет деца и неколцината агенти, които стояха и ги наглеждаха, докато другите обикаляха да събират храна и информация.

Когато започнаха да се изправят обратно на крака, аз се прилепих към сградата и зачаках да излязат през витрината и да се огледат и в двете посоки на кръстовището. Ръцете ми все още бяха свити в юмруци, когато се изправих и се втурнах да ги следя, като поддържах помежду ни разстояние от половин пресечка, докато складът най-после не се появи в полезрението ми.

Преди да прекосят последната улица, Сен вдигна запалка над главата си – самотен пламък, който агентът, позициониран на покрива, можеше да види. В отговор се дочу леко подсвирване – сигналът за приближаване.

Изтичах, изминавайки последната част от разстоянието, преди жената да може да започне катеренето си по противопожарното стълбище след другите.

– Агент Сен! – Гласът ми бе груб шепот.

Главата на жената се завъртя. Едната ù ръка бе на стълбата, а другата се протягаше за пистолета, затъкнат в кобура на бойната ù екипировка. Отне ми момент, за да се усетя, че аз самата през цялото време, през което ги бях следвала обратно по улицата, бях обхванала с ръка собствения си пистолет в джоба на якето.

– Какво? – сопна се тя и махна с ръка към Гейтс и Фъргюсън да продължат катеренето си нагоре.

„Май не си доволна да ме видиш, а?“

– Трябва да ти кажа нещо... То е... – Надявах се да си помисли, че треперенето в гласа ми е от страх, а не от гняв, който беше на ръба да експлодира. – Не мога да доверя това на Коул.

Чутото определено я заинтригува. Зъбите ù просветнаха в тъмнината.

– Какво има? – попита тя.

Този път аз се усмихнах и когато се блъснах в ума ù, вече не се интересувах дали ще го разруша на парчета. Разпорих спомените ù от легла, тренировки, Щаба, агенти – избутвах образите настрани по-бързо, отколкото им бе нужно, за да се втвърдят в ума ми. Усетих я как потръпна и потрепери под силата на атаката ми.

Веднага разбрах кога попаднах на онова, което търсех. Тя си го бе представила така живо, беше планирала всичко с толкова злобна ефективност, че дори аз я бях подценила. Всичко в тази идея притежаваше неестествен блясък – като затоплен восък. В сцената нахлуха коли, лица, които разпознах като принадлежащи на децата горе, ала наполовина скрити от кърпи. Военни униформи в пепеляв цвят. Черни униформи. Търговия.

В момента, в който се върнах на повърхността, се борех за въздух, не успявах да докарам кислорода достатъчно дълбоко в гърдите си. Остана ми само толкова мисъл, колкото да изкривя паметта ù, да ù насадя нещо фалшиво на мястото на последните няколко минути. Не я изчаках да се оправи, а я избутах, за да се кача по стълбата.