Александра Бракен: По залез

Но бе невъзможно нещата около Лиъм да се ограничат или раздробят. Той бе бъбрив човек. Усещаше ситуациите по-дълбоко от всеки, когото бях срещала. Дни наред се беше опитвал да подеме тези разговори с мен. Ти не си отговорна за случилото се с Джуд. Що се отнася до станалото в тайната квартира...

– Ама... сериозно, Руби, какво се случи? – попита той, а ръцете му държаха хлабаво китките ми.

– Съжалявам – промълвих, защото какво друго можех да кажа? – Съжалявам. Не исках да става толкова... Не исках така да ти се сопвам. Нищо няма. Трябваше да ти се обадя, но ми се наложи да тръгна бързо. – „А пък и знаех, че ще се опиташ да ме убедиш, че ще е твърде опасно, и не исках да спорим.“ – Но получих това, от което имахме нужда. Вече съм наясно как да се махнем оттук.

Докато ме наблюдаваше, устните му се извиха в права линия. Лиъм въобще не се задоволи с този отговор, но бе повече от готов да изостави темата в полза на друга.

– В такъв случай ще можем ли най-после да поговорим за онова, което следва?

– Коул няма да ни разреши да си тръгнем. – „Особено пък ти.“

– Бихме могли да потърсим родителите ми...

– Не е ли също толкова опасно да се скитаме безцелно насам-натам в търсене майка ти и Хари, колкото и да останем с другите? – попитах аз. – Това е нашата битка... Онова, което искахме с теб през цялото време, не помниш ли? Коул сключи сделка с мен, че сега действително ще се съсредоточим върху помагането на децата и освобождаването на лагерите.

Бяхме си го мечтали, поне докато бяхме в Ийст Ривър. Тогава Лиъм бе човекът зад волана – управляващ всички ни в посоката, водеща до освобождаването на децата от рехабилитационните програми. Може би беше глупаво от моя страна да се надявам, че случилото се там нямаше да повлияе на мечтата му. Но съвсем естествено очите му се насочиха към вратата нататък по коридора, зад която бях­ме допускани само аз и Коул, както и към очакващото ни вътре чудовище.

– Коул говори така сега, а агентите най-вероятно са решили веднъж да са от добрите – отбеляза Лиъм. – Но колко време ще мине, преди да се завърнат към собствените си планове?

Постарах се да не трепна. „По-малко, отколкото си мис­лиш.“

– Това вече не е Лигата.

– Именно. Може да е и по-зле.

– Не и ако ние сме тук и попречим – успокоих го аз. – Може ли поне да се отпуснем съвсем за кратко? Да видим какво ще стане? Ако нещата продължат към по-зле, ще се махнем. Обещавам. Ако не друго... Трябва да се убедя, че Кейт и останалите са успели. Ако е така, те ще ни чакат. В нея е флашката от изследването в „Леда Корп“ за причината за ОМИН. Ако съумеем да съберем тази информация заедно с лечението, ние няма просто да помогнем на себе си, но и на всяко дете, което ще тръгне след нас.

Той поклати глава.

– Не искам да те карам да се чувстваш така, сякаш всичко е било безсмислено, но ако се окаже, че няма нищо полезно в тези страници, които извади от огъня? Това, което разбираме от тях, дори ни позволява да ги нарежем довечера, което въобще няма да доведе до някаква промяна в живота ни. Не искам ние просто... да се привързваме към идеята за тях с надеждата, че някой ден по-нататък тези неща вече ще имат смисъл.

Обективно погледнато, знаех, че казаното от него е истина, но думите му породиха в мен такова жестоко отричане и ярост, че почти го избутах назад. В момента нямах нужда от реалността. А от надеждата, че ще мога да надзърна в опърлените страници и да видя нещо отвъд познатите думи: Проект „Снеговалеж“. ОМИН. Професорът.

Отказът от тази последна частица вяра щеше да означава, че краткотрайният миг, в който бях надхитрила Кланси, нямаше въобще да се окаже малък момент на победа. Щеше да значи, че в края на краищата той пак ще излезе победител. Той бе преживял разрушението на Щаба, а информацията, която се бе борил толкова усърдно да скрие от нас, щеше да е безполезна.

Нуждаехме се от това. Аз се нуждаех от това. В ума ми разцъфтя образ с лицата на семейството ми, огряни в гръб от слънцето. Също толкова бързо той изчезна и бе заменен от друг: Сам, сенките на Колиба 27, които издълбаваха бузите ù, докато тя изчезваше като дух. Мислите ми се превръщаха в безкраен парад на лицата на всички тях – онези, които бях оставила зад електрическата ограда на Търмънд.

Пръстите ми се заровиха в горната част на бедрата ми и завъртяха плата там до момента, в който бях сигурна, че ще се скъса. Независимо от това колко отричах пред себе си, ужасната истина бе, че ни липсваше важна информация. И единственият човек, който я притежаваше, беше този, за когото Кланси се бе погрижил никога повече да не бъде открит от нас – майка му Лилиан Грей.