Александра Бракен - По залез

Тя бе на средна възраст, с кожа с цвят на маслина, набраздена от бръчки и очевидно напрежение. Това, което някога бе представлявало скъпа тъмносиня рокля, сега бе със скъсан шев на полата, а косата ù беше провиснала от кок, в който цели участъци бяха сиви – било то заради циментовия прах или от възрастта. Големи тъмни очи огледаха стаята и се спряха при вида на децата.

– Знаете ли кой е това? – попита Коул.

– Цивилна, която вече може да ни идентифицира всичките и да ни предаде на военните – изстреля обратно Сен.

– Казвам се Анабел Круз – каза жената с изненадващо количество достойнство за човек, който накуцваше върху счупени високи токчета.

– За бога, тъпаци! – възмути се Коул, след като това бе посрещнато от празни погледи. – Един от сенаторите на Калифорния? Връзки с международната общественост на Федералната коалиция? Тя работеше по установяването на контакти и договарянето на евентуална подкрепа от страна на други нации.

Сен не изглеждаше впечатлена. Тя отново се обърна към Коул с ръце на кръста.

– Ти дори опита ли се да провериш самоличността ù? След като е била от Федерелната коалиция, защо не е в някой от лагерите?

– И сама мога да отговоря на това – намеси се сенатор Круз, а очите ù присветваха. – Когато нападението започна, бях на среща с Разпространение извън щаба ни.

– Нелегалната новинарска организация ли? – попита Гейтс.

Лиъм се обърна и ме погледна объркано. Обясних му тихо, с възможно най-малко думи. Тази група се бе появила преди две-три години. По мое мнение това бяха главно репортери и редактори, които бяха попаднали в черния списък на Грей за отразяване на „опасни“ теми като бунтове и протести, след което им се бе наложило да се крият.

Той отвори уста, а в очите му се появи някаква искра.

– Което... да... – Коул погледна към другите агенти. – Разбирам, че това определено издава нещо за здравия ù разум, но...

– Моля? – Сенаторът скръсти ръце пред гърдите си.

– Той иска да каже, че Разпространение определено не се славят с истории, които се разчуват. Те се добират до секунди слава тук и там, преди Грей да успее да ги заглуши – обясни Сен, докато отново преценяваше жената. – Онлайн, в сайтовете на социалните медии, които все още не са били блокирани – бързи-и-мръсни памфлети. Достигат до прекалено малко хора. Не успяват да свършат почти нищо.

Това определено бе нещо, за което Коул и Сен бяха на едно мнение.

– Тя и репортерът са останали хванати в капан в града – Коул уведоми другите. – Аз бях навън и си вършех обичайните проверки, когато чух, че военните атакуват близката сграда. Те издирваха него , а не нея. Застреляха го намясто и вероятно щяха да сторят същото и с нея, ако тя не се беше идентифицирала.

– И ти се намеси като спасител на бял кон – Сен завъртя очи. Омразата, която изпитвах към тази жена, започваше да обърква правилната ми преценка. Усетих как направих крачка напред. – И ти успя единствено да ни доведеш още едно гърло за хранене.

– Като говорим за... – Коул свали пълната раница от рамото си и я метна на единия от Зелените. – Намерих един магазин за сокове, в чиито хладилници все още има прилична храна. Не е много, но е по-добре от боклуците, които ядем.

Момичето изглеждаше така, сякаш той ù бе подал торта за рожден ден, която лично бе изпекъл и глазирал. Дунди бе вече край нея и разтваряше ципа. Стана толкова бързо, все едно се беше телепортирал. Другите го последваха, благодарейки на Коул и опитвайки се да му предадат обратно цяла ябълка.

– Няма нужда. Все пак благодаря – Когато той се обърна обратно към Сен, усмивката му още бе на мястото си и само се разшири под погледа ù, изразяващ пълно презрение. – Малко съм изненанадан, Сен. Мислех си, че ще си във възторг да имаме някого подобен в екипа. Веднъж щом се махнем оттук, тя ще е невероятно полезна в това да информира останалата част от света за нещата, което правим. – Каза той накрая, а тонът на гласа му беше закачлив. – Нали отваряме нова страница?

Ами... да. Сен нямаше никакъв интерес да се свързваме със света. Тя искаше да изгори всичко около нас. Въпреки това в думите му бе заровен въпрос – предизвикателство. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова повече другите агенти започваха да провлачват крака и да си хвърлят погледи един на друг. Някои от Зелените – бързомислещите – очевидно разчитаха знаците по-надълбоко от другите, които пък изглеждаха доволни да разпознаят познатото напрежение в обичайното чувство за безизходност.