Александра Бракен: По залез

„Коул. – Умът ми стреляше прекалено бързо, а черното в зрението ми избледняваше. – Трябва да кажа на Коул.“

И се налагаше да се махна от агентката, преди да се отдам на ужасяващо истинското изкушение да вкарам един куршум в нея веднага и още тук.

Защото за нея не бе достатъчно да задържа храна, да ни плаши с това как ще ни напуснат, ако не сме по-тихи, не се движим по-бързо и не успявахме да ги следваме . Тя искаше да приключи с нас веднъж завинаги – да предаде каишките ни на единствената група, която смяташе, че би могла действително да ни контролира.

Също така искаше и парите от наградата, които щяхме да ù донесем, за да може да финансира следващия си удар.

В момента, в който стигнах второто ниво на склада, гърдите ми вече горяха, а главата ми бе плетеница от тъмни мисли и страх. Противопожарната стълба се раздрънка, когато Сен започна да се катери зад мен. Не можах да премина през прозореца – надалеч от нея – достатъчно бързо. Мърдайки настрани черното яке за операции, което бяха провесили, за да блокират слабата вътрешна светлина от улицата, приплъзнах крак през ръба на прозореца и паднах вътре.

Очите ми прескачаха трескаво от един блещукащ ореол от светлина на свещ към друг, като пропускаха тъмните петна помежду им. Всяко едно дете сякаш бе наблъскано в далечния ъгъл на стаята, все едно Гейтс и Фъргюсън ги бяха заврели там в замяна на храна.

„Коул го няма – помислих си и прокарах ръка през косата си. – По дяволите!“ Имах нужда от него. Той трябваше да знае – ние трябваше да измислим изход.

– Малко признателност няма да навреди – подигра се Гейтс.

Думите му сякаш бяха обезпокоили дебел слой прах в смълчаната стая. Нагоре веднага изплуваха гласове и започнаха да се сипят тихи и бързи благодарности. Сетне децата отново се настаниха удобно долу, като впериха очи само в пода или едно в друго. Сега забелязах нещо, което не бях искала да си призная преди. В крайна сметка всички онези месеци и години, които бяхме прекарали в тренировки с агентите и биейки се рамо до рамо с тях... всичко това нямаше абсолютно никакво значение от секундата, в която те се бяха самонавили, че ние сме чекове, които просто трябва да бъдат осребрени.

Открих трите лица, които издирвах. Вида се бе завърнала от собствената си разузнавателна мисия, а Дунди се мъчеше да превърже неприятна рана, която грозеше тъмната ù бронзова кожа. До него имаше черна раница. Прехапах устна и се постарах да не разкривам успокоението, което усетих в себе си. Вътре бе изследването, което бях спасила от опита на Кланси да го опожари – листовете с графики и таблици, както и медицинският жаргон, който майка му бе използвала, докато бе търсила лек за ОМИН.

– Бабче, кълна се в Господ, че ако не престанеш с това суетене ... – изсъска Вида.

– Нека просто го дезинфекцирам! – чух го да протестира.

Лиъм седеше подпрян на стената със сгънати колене и ръце, поставени върху тях. Наблюдаваше Гейтс с крайчеца на окото си и със същото онова строго изражение, което бе на лицето му от нападението насам. Той не се пресегна към храната, а просто я подаде на Дунди, след като достигна до него.

„Агентите ще ги предадат и тях.“ А какво щеше да стане, ако не ги бях засекла тази вечер и не бях спряла да изслушам какво си говорят Сен и останалите? Те щяха да ни заблудят и да сключат сделката предварително през следващите няколко дни. Нямаше да имам време да свърша каквото и да е. Защо си бях наумила, че мога да ги защитя всички? Та аз не успях да защитя дори едно хлапе, и то когато това бе най-важно. Джуд ...

Сен се удари в рамото ми, когато нахлу зад мен в стаята. Почти не я усетих.

Знаех много добре, че съм над земята, но нямаше значение – в момента бях в тунел, опипвах на сляпо пътя си през срутилите се стени, които заплашваха да ни смачкат. Подгонена от далечни викове, невиждащи очи и рева на трошащ се цимент – пръст, която се стичаше и заливаше всичко след себе си. Лицето, което се носеше пред затворените ми очи, бе обсипано с лунички, а кафявите му очи като на кошута бяха разширени, докато наблюдаваха как собственият му живот го напуска. Съзрях всички тези неща и нищо не бе в състояние да ги спре. Нямаше хубав спомен, който да е достатъчно силен, за да изтрие онова, което си представях, че се е случило. Как Джуд бе преминал неу­сетно и завинаги в тъмнината.

Усетих как се разпадам. Всеки нерв в тялото ми светна, всяка част вътре в мен се надпреварваше и набираше скорост. Напрежението ми нарасна, докато накрая бях убедена, че ще ме смачка, а мисълта, че всички около мен ще станат свидетели на това, го превръщаше в нещо, което бе десетократно по-лошо.