Александра Бракен - По залез

– Вие ще ме размените... Ще ме предадете – рече с напрегнат глас. – Затова ме караш да се почистя.

Ако това не бе толкова близко до плана на агентите за нас, щях да се пробвам да го поизмъча с вероятността. Но предвид обстоятелствата, нямах нерви за подобни неща.

– Това щеше да ти хареса, нали? Да подчиниш на волята си няколко агенти на СОП, да режисираш бягството си...

– Еха! Значи, все още умееш да изричаш изречения, съдържащи повече от три думи – каза Кланси, нахлузвайки ризата през главата си и дърпайки анцуга нагоре крачол след крачол. Беше по-блед, отколкото го помнех... слаб и помръкнал като всички нас. – Защо още си толкова ядосана? Не ми казвай, че е заради онова тъпо хлапе.

Не си спомнях нищо, което се бе случило след първия ми удар в челюстта му, а само че, когато се върнах на себе си, около кръста ми бяха обвити ръце, а аз все още нанасях удари и се опитвах да се освободя.

– Ей! Ей ! Успокой се! – Коул ме пусна и ме бутна настрани от двама им с Кланси. – Не се занимавай с това. Съвземи се!

Притиснах юмрук към гърдите си, задъхвайки се за въздух. Кланси все още бе с ръце, вдигнати над главата, когато Коул го изправи на крака, издърпа ръцете му зад гърба и завърза нова свинска опашка. След това му нахлузи като качулка една стара калъфка, която бяхме ползвали – омота я, за да е сигурно, че ще остане така.

Без нито дума повече, той ме издърпа до вратата, а гневът бе изписал дълбоки бръчки върху лицето му.

– Имам нужда да си съсредоточена – изсъска ми той. – Ще караме с часове, а той през цялото време ще е с нас в колата. Ако се опита да стори нещо, ти трябва да можеш да го озаптиш.

Втренчих се в Кланси и забелязах как той наклони главата си към нас. Кой можеше да каже дали дори в момента не „пробваше нещо“ върху Коул. Съумявал беше да контролира далеч повече хора при далеч по-лоши обстоятелства. Това нямаше да е нещо особено за него. Бях решила, че щеше да е достатъчно да го отделя физически от другите, за да ги защитя, но ако не беше?

– Значи, отиваме на разходка с кола? – извика той.

Претърсих лицето на Коул за намек от влиянието на Кланси и потиснах балона от страх в гърдите си. Очите му бяха живи, а не изцъклени. Погледът му не изглеждаше празен, даже се подхилкваше.

– Няма ли начин да го нокаутираме? – измърморих аз. Щеше да е по-сигурно. За всички ни.

– Само силово, а не бих искал да рискувам случайно да му причиня мозъчна травма. – Сетне добави на по-висок глас: – Той ще се вози в багажника. Завързан, със запушена уста, безпомощен. Точно както ми харесва.

Главата на Кланси рязко се извърна към нас. И ако не го познавах толкова добре, можех да се закълна, че в гласа му имаше нотки на отчаяние.

– О, ама няма нужда от чак такива мерки...

– Не може да се возиш на задната седалка – отвърна Коул. – Прекалено е рисковано. Ами ако някой те види или пък се пробваш да избягаш?

– И ще ме разделите от документацията по Проект „Снеговалеж“, преди да съм успял да се освободя от нея? – рече подигравателно Кланси.

Коул ми хвърли поглед – с език, заклещен между зъбите – и се усмихна. Неочакван бонус от това, че я бе показал на Зелените. Кланси нямаше никаква идея, че, така да се каже, бяхме взели предпазни мерки да запазим изследването.

– А, това вече ми звучи разумно, нали, съкровище?

Издърпах го навън в коридора и затворих вратата зад нас.

– Може би взимането му с нас е лоша идея. Ако бъде пуснат на свобода в Ранчото, може да съсипе всичко – свих юмруци покрай тялото си, опитвайки се да се справя с отвращението, със спомена за това колко глупава бях да си мисля, че Кланси е под мой контрол.

Някои хора идваха на света и нито веднъж не поглеждаха нагоре, за да видят живота около себе си – те бяха така концентрирани над това, което те искаха, от което те се нуждаеха. Никой друг нямаше значение за тях. Те сякаш бяха загубили връзка със състраданието, милостта и вината. Някои хора идваха на този свят като чудовища. Сега проумях това.

– Ей – каза тихо Коул. – Да не мислиш, че аз също не искам да го удуша до смърт?

– Той има повече лица от страните на зарчето – предуп­редих аз. – Ако нещо не го облагодетелства директно, въобще не желае да се занимава с него. А ако пък го заплашва...

– Той не може да ти стъпи и на малкия пръст, съкровище!

– Би ми се искало да е така – поклатих глава аз.

– Да се съсредоточим върху онова, което може да ни предложи, ако успеем да го закараме някъде, където реши да работи с нас – размечта се Коул. – Информация, помощ за вникване в начина на мислене на баща му, че дори стойността му като потенциална разменна монета.