Александра Бракен - По залез

В суматохата, която предшестваше заминаването ни, всеки имаше различна задача, за която отговаряше. Някои бяха изпратени да сменят постовите; други опаковаха движимото имущество, което бяхме натрупали; трети, като Лиъм и Дунди, разделяха последната храна между групите. Аз се носех между агентите като неочакван бриз и докосвах умовете им също толкова леко. С Коул се бяхме разбрали за реда, който да следвам, за да може промяната в плана да изглежда по-естествена, което означаваше, че трябваше да започна с агент Сен.

Стоях зад нея – гръб до гръб, – докато тя изучаваше картата и правеше промени в първоначално изготвените списъци за това кой с кого щеше да пътува. След като вече веднъж бях прониквала в ума ù, второто ми влизане там бе по-лесно от вкарването на ключ в добре смазана ключалка.

С всеки агент започвах да усещам как се забавям все повече и повече, принудена да си проправям път през сцени на мрачно насилие, тренировки, мечти. Изкарала бях шест месеца с тези хора, но ми отне по-малко от два часа, за да проумея най-после траекторията на тяхната омраза – към Грей, към нас, към всичко, което стоеше на пътя им. Между тях се бе настанила такава болезнена загуба, че те създаваха черна дупка, в която всеки поглъщаше другия.

Когато приключих, се чувствах като скала, която бе оцеляла след срутване на почвата. Но все още бях достатъчно непоклатима, за да отида през три врати нататък по коридора и да се заема с Кланси Грей.

Сбутах го отстрани с крак – може би малко по-грубо, отколкото се налагаше.

– Събуди се!

Той изпъшка, а щом светнах с фенерчето право в лицето му, забелязах, че очите му бяха замъглени.

– Ако разговорът ни няма да включва рязането на опашките на ръцете ми, огледало, кървавата и ненавременна смърт на когото и да било от братята Стюарт или пък чист кат дрехи – не съм заинтересован!

Затиснах ръката му с тока си и го принудих да се превърти по гръб. Той ме погледна намръщено през тъмния бретон, който висеше пред очите му. Тинята от канализацията, през която бе преминал, за да избяга от Щаба, бе избледняла от болнаво на вид черно до сухо сиво, което бе хванало коричка и се лющеше от него дори при всяко повдигане на веждата.

– Няма ли храна? – Той изсумтя. – Да използваш лишаването от храна като вид мъчение е толкова... недвусмислено.

– Това не е мъчение – казах аз и врътнах очи. Поне не и в традиционния смисъл. За да не ни притеснява Кланси, го държахме отделно от другите – в нещо като строг тъмничен затвор. Мисля, че това, което го притесняваше, бе липсата на всякаква информация. Той имаше достъп само до откъслечни разговори, дочути през стената. Това бе перфектният ад за Кланси Грей. Това и мръсните дрехи, които бяха залепнали за тялото му на странни места.

Подадох му анцуга и тениската, като ги пуснах върху лицето му.

– Ще освободя ръцете и краката ти и ще ти връча парцал и кофа с вода, за да се почистиш с тях, а след това очаквам да дойдеш тихичко и да правиш каквото ти кажа.

Използвах един малък нож, който Коул ми бе дал, за да срежа свинската опашка около глезените му, без да обръщам внимание на белезите, които бяха останали върху кожата му.

– Какво се случва? – попита той, докато сядаше. – Какво правите?

– Местим се.

– Къде? – поинтересува се Кланси, докато разтриваше вече освободените си китки. – Чух, че на няколко пресечки оттук има стари камери за замразяване на месо. Това определено ще е подобрение.

Обърнах се с гръб, докато той се събличаше, и метнах през рамо парцала обратно в неговата посока. Задържах очите си фокусирани върху пода, слушах го как се трие.

– Естествено, предполагам, че ще е твърде нахално да поискам и топла вода – промърмори той. – Така и не получих и одеяло...

След което престана да се движи. Долових как парцалът изплиска върху плочките на пода, надзърнах през рамо и съсредоточих погледа си над голите му рамене. Очите му бяха фиксирани върху мен – явно разсъждаваше над една определена мисъл.

– Всъщност какво става в действителност?

– Местим се – повторих аз, като се преборих с обичайното нарастване на отвращението ми. Нямаше да получи информация, нямаше да получи нищо повече от малкото, което също не заслужаваше. Когато не дадох допълнителни подробности, усетих нещо като гъделичкане в задната част на черепа ми, докато умът му се пробваше да се блъсне в моя – все едно чукаше, за да му отворя. Аз обаче му затворих, като си представих врата, която се тряска в лицето му. Той трепна от силата ù.