Александра Бракен - По залез

Не можех да гледам – не исках. Докато тичах към джипа, сърцето ми удряше в гръдния ми кош. Под краката ми хрущяха парчета цветно стъкло от прозорците. Вратата на шофьора бе поела тежестта на въздействието, но имаше някакво движение – широко отворените очи на Лиъм срещнаха моите през онова, което бе останало от прозореца.

– Добре ли си? – извиках и потръпнах от звука на един последен изстрел, който раздра въздуха.

Лиъм седеше изправен, а ръцете му бяха хванали волана в смъртоносна хватка. Лицето му бе лишено от всякакъв цвят, ако се изключеше червеното петно, което се бе отбелязало от лявата му страна, и бързо полилавяващият му, подуващ се нос. Спуканите въздушни възглавници висяха отпуснати в скута му.

– Боже мой! – задъхвах се аз. – Вие направо...

Дунди вече бе изпълзял от задната част заедно с Вида и присвиваше очи, докато преглеждаше раната на слепоочието ù. Тъмната му кожа бе станала пепелява на цвят.

Горящата кола поглъщаше чистия въздух около нас и изпращаше зад гърба ми вълна след вълна от трептяща топ­лина. Тътенът, с който поглъщаше метала и стъклото, ме принуди да крещя през дима, който вече ме задушаваше.

– Добре ли сте? – попитах отново аз. Вида вдигна палец и преглътна трудно, все едно не бе готова да проговори отново. – Лиъм? – Ръцете ми трепереха като луди, докато се мъчех да издърпам дръжката на предната врата, а огром­ната метална извивка пукаше и протестираше. През мен преминаваше толкова много адреналин, че направо бе впечатляващо, че не успях да изтръгна цялото нещо от пантите. – Лиъм? Лиъм, чуваш ли ме?

Той се обърна бавно към мен, излизайки от вцепенението си.

– Казах му, че ще се преобърне.

Почти заридах от успокоение, докато се протягах през прозореца, и го целувах.

– Така е.

– Аз му казах .

– Така е. Знам, че му каза – уверявах го тихо и утешително, докато се пресягах, за да откопчая колана му. – Ранен ли си? Усещаш ли нещо да ти е счупено?

– Рамото. Боли ме. – Той стисна очи и се подготви за болката. – Дунди? Всички...

– Добре сме – извика Дунди с неочаквано стабилен глас, независимо от гробовната интонация, която бе придобил. Щом той се обърна към нас, забелязах, че от ноздрите към устните му течеше кръв. – Мисля, че рамото му е разместено. Руби, виждаш ли очилата ми? Изгубих ги, когато възглавниците се отвориха.

– Какво стана? – попита Вида, като посочи към огъня. – Как успя...

– Куршум в резервоара... късметлийска стрелба – дочу се гласът на Коул зад мен. Те обаче бяха или твърде объркани, или твърде ужасени, за да усетят неправдоподобността на изреченото.

Коул ме избута от пътя си с рамо, за да стигне сам до дръжката на вратата. След момент на колебание се преместих на пасажерското място, насилих инатливата врата да се отвори и клекнах долу. Заопипвах мокета, докато пръстите ми не докоснаха стъклата. Или това, което бе останало от тях.

– Откри ли ги? – попита той. – Какво има?

Повдигнах нагоре счупената рамка и целите, но напукани стъкла, за да може да ги огледа Вида. В рядък изблик на съчувствие тя го потупа по рамото и каза:

– Да, бабче. Намери ги.

Шофьорската врата най-после се отвори с крясък на метал, стържещ в метал. Лиъм се изтъркаля навън, като се опита да изкара първо левия си крак, който бе затиснат под смазаното табло. През цялото време придържаше лявата си ръка към тялото, като се мъчеше да попречи да бъде ударена.

– По дяволите, глупаво хлапе! – изрече Коул, а емоциите му извираха под повърхността. Дясната му ръка потрепваше и мърдаше, докато се протягаше навътре, за да помогне на брат си. – По дяволите, точно колко трудно е да не се оставиш да те убият по време на моя караул.

– Опитвам се – рече Лиъм между стиснати зъби. – Боже, това боли!

– Дай ми ръката си – прикани го Коул. – Малко е гадно, но...

– Ти ли ще го направиш? – попита Дунди. – Провери дали си в правилно положение...

Не знам кое беше по-лошо: звукът от наместването на рамото на Лиъм или последвалият вой от болка.

– Трябва да продължим – отбеляза Вида, като отвори с ритник задната врата на джипа. – Това парче боклук е свършено, ще трябва да влезем отзад в камиона. Защото, ако ще седим тук и ще се оплакваме един на друг, най-вероятно ще ни изпозастрелят, и при това – доста бързо.

– Очилата? – извика Дунди и протегна ръка в посоката, която си въобразяваше, че е моята. Вида взе ръката му и я провря през своята, поемайки счупените телени рамки от мен. Аз я спрях за секунда, колкото да се уверя, че всичко с нея е наред. Ударена, насинена, но поне не кървеше. Какво чудо бе всичко това...