Александра Бракен - По залез

Близо до един аква парк мозъкът ми започна леко да се размеква. Долавях как неведнъж очите ми се затваряха и сетне рязко се отваряха. „Престани – мислех си. – Събуди се. Събуди се. Събуди се.“ Коул трябваше да успее да се презареди след двете адски седмици, през които бяхме бягали в Лос Анджелис. Щях да се справя с това. Поне можех да остана будна, докато ни се наложеше да спрем пак за бензин.

Светлината избледняваше с всяка изминала минута – зимното слънце залязваше по-рано зад сребристите буреносни облаци. В синьо-сивата светлина циментовият знак, указващ зоната за почивка, изглеждаше така, сякаш светеше, а табелите бяха особено тъмни в сравнение с него. Инициалите, които забелязах, подадоха на ума ми нещо, с което да си играе, поне докато наблюдавах пътя.

ПДДР... Пол, Джордж, Джон и Ринго... Папагал, Динозавър, Дракон, Рак... Пистолет, Дезърт Ийгъл, Дан Уесън, Револвер...

ХБФБ... Хейзъл, Бигуиг, Файвър, Блекбери... Хляб, Бамбук, Фиде, Банан... Харисънбърг, Бедфорд, Феърфакс, Бристол...

Под тази линия с инициали имаше друга по-бледа. Намалих скоростта на камиона, присвивайки очи, за да видя през дъждовната пелена навън. Пороят почти бе изтрил буквите, но все още можах да различа бледи остатъци на КЛЗХ.

Киа... Лексус... „З“-нещо... Хонда... Добре, това не се получи много-много. Канзас, Лед Цепелин, Зи Зи Топ, Холис.

По дяволите, със „З“ бе трудно – зебри, зоопарк, заря, зомби и Зу. И това бе всичко. Единственото, което роди мозъкът ми.

Прозях се през усмивка.

„ К“-нещо, Лиъм, Зу, Хина. О! Кайли. Кайли от Ийст Ривър – това ставаше. Кайли, Лиъм, Зу, Хина.

Или по-скоро

Кайли, Луси, Зу и Хина...

Въздухът свистеше през вентилационните отвори – сега по-силно , тъй като умът ми най-после бе напълно неподвижен и притихнал. Той изпълни ушите ми, докато сърцето ми започна да удря мощно в гръдния ми кош – достатъчно отривисто, че звукът да достигне до ушите ми.

Кайли, Луси, Зу и Хина. Умът ми припяваше имената отново и отново, докато накрая почти не изпаднах в делириум. „Престани!“ Опитах се да продължа. Пробвах: кенгуру, лъв, зебра, хиена, но не можех да се отърва от напиращото вълнение в кръвта ми.

Ако тези надписи се оставяха от деца, не можеше да сме много далеч зад тях. И ако те знаеха как да проследяват този код, то те бяха... трябваше да са от Ийст Ривър, нали? Видяла бях само една група да напуска Ийст Ривър и това бе групата на Зу.

„Престани“, помислих си, докато поемах дълга глътка от въздуха, преминаващ през вентилацията. Протегнах се, за да увелича леко парното, мъчейки се да прогоня студа. Имаше други деца – много други деца – със същите букви. И независимо от това кое е било другото момиче, ако това беше групата на Зу, в нея трябваше да има и едно „Т“ за Талон – момчето, което бе тръгнало с тях. Опитах се да извикам всяко от техните лица, но Кайли, Луси, Талон и Хина не се явяваха. Странно как можех да си спомня косите им, начина, по който носеха черните си кърпи, звученето на гласовете им, но не и как изглеждаше реално който и да е от тях. Умът ми бе блокирал толкова голяма част от времето ни в Ийст Ривър като защита срещу болката, че все едно всичко се бе случило на някой друг човек.

Но Зу – помнех всичко за Зу – от начина, по който косата ù стърчеше рано сутрин, до всяка луничка по носа ù.

С периферното си зрение видях още един знак от кода – даже два – на табела с упътване към близката магистрала, която отброяваше километрите до следващия град. Единият бе полумесец в кръг, а вторият две стрелки, сочещи надясно – на изток – а не напред като другите.

Включих фаровете на камиона, оставяйки ги да навод­нят групите дървета от двете страни на пътя. Заех се да го изтегля в крайната лента с намерението да си осигуря някакъв начин да поговоря с Лиъм и Дунди, но се спрях.

Тези изминали няколко дни вече бяха достатъчно трудни за Лиъм. Да му дам тази надежда, само за да му я изтръгна после, ми се струваше особено жестоко. Дунди можеше да понесе разочарованието, но Лиъм... Не исках да зърна как лицето му щеше да помръкне, ако всичко това се окажеше едно нищо . Вече го бях подвеждала толкова много пъти, по толкова много начини. Не можех да добавя и това към списъка.

Но дочувах и онзи тих гласец, който се издигаше над другите мисли и шептеше: „Ами ако пък това е тя?“.

Кайли, Луси, Зу и Хина. КЛЗХ.

Това бе опасно – позволявах си да допусна, че понякога животът придобива онова почти магическо свойство да се подрежда. Той можеше да се развие толкова по-добре и в по-лесна посока от тази, която човек би могъл да си представи.