Александра Бракен - По залез

Боята е била достатъчно прясна, за да се разтече под настоятелния напор на дъжда, нали? Не можеше да са много пред нас.

„Не си го причинявай“, казах си наум. Бяхме доста п`o на север от мястото, на което Лиъм вярваше, че е домът на чичо ù, а сред инициалите все още липсваха тези на Талон – „Т“. Може това да беше от изтощение или отчаяние, или пък от някаква потребност да си докажа, че понякога животът можеше да е и мил. Каквото и да беше, не бях в състояние да го пренебрегна.

Какъв бе рискът от поемането подир тази следа, и то само за да видя какво ни чакаше накрая? Ами ако това бе единственият шанс, който щяхме да имаме да я намерим.

Джуд щеше да го стори. С него това дори нямаше да е предмет на разговор.

Все още се усещах някак налудно, докато завивах в следващата пресечка вдясно, а очевидно, че и другите се чувстваха по същия начин. Вида натисна клаксона – тих въпрос. Пътят бе второстепенен – дори не беше павиран. Камионът се насади в калта и се затъркаля из пресните следи, оставени от друг комплект гуми. Обраслите дървета, които бяха наредени край пътя, бяха съсухрени и усукани едно в друго. Поддържах скоростта на камиона достатъчно висока, за да може да ги разкъса, чупейки клони и свличайки листа на земята.

Именно този звук, а не по-ранното въпросително изсвирване на клаксона от другата кола най-после разбуди Коул от двучасовия му сън. Забелязах как се стегна, прокарвайки ръце през лицето си веднъж, два пъти, опитвайки се да се отърси от дезориентацията, която настъпваше след подобен дълбок сън.

– Трябваше да ме събудиш! – Той присви очи от светещата конзола на таблото. – Чакай... Къде сме, по дяволите? Защо отиваме на изток, а не на север?

– Имам предчувствие – казах аз.

– Да, а пък аз имам трън в задника... и изненада, това си ти! – каза той и ме стрелна гневно над проснатото тяло на Кланси. – Какво става?

– Мисля си... – Дърветата изведнъж се отдръпнаха назад и видях, че пътят, по който бяхме дошли, въобще не бе истински път, ами дълга алея до нещо, което едно време е било великолепна планинска къща. Нещото беше масивно – два етажа, двоен широк гараж. Фасадата на къщата бе от камък и дърво, като че ли за да докаже, че въпреки масивното си присъствие, тя все пак следваше да се слее с околността.

– Все още чакам отговор – допълни Коул, докато паркирах колата.

– Мисля си, че тук може да се крият деца – казах аз. – Искам само набързо да огледам наоколо. Заклевам се. Кълна се , че ще бъда бърза!

Коул стисна зъби, а аз се зачудих какво ли е било изражението ми, че накрая той просто кимна и каза:

– Добре, но вземи Вида с теб. Имате две минути.

Другите бяха отворили вратите си, но само Лиъм бе излязъл навън в дъжда.

– Какво става? – попита той.

– Трябва ми Вида за малко – отвърнах му аз. – Не, само тя. Тя . Това ще е нещо... бързо.

Дунди изпъшка.

– Какво нещо? Руби-попада-в-смъртна-опасност ли?

Затворих вратата на всякакви следващи въпроси, потрепвайки, когато съзрях изпълнения с очакване поглед на Вида, който тя ми хвърли, докато се приближаваше.

– Това да не е... нещо свързано с Кейт?

Цялото ù лице грееше с надежда. Бадемовите ù очи бяха широко отворени, а устните леко открехнати, като че ли не бе много сигурна дали щеше да се усмихне. Боже! Ако Кейт не бе успяла да избяга, ако не ни чакаше, не мисля, че щях да успея отново да събера Вида.

– Смятам, че е възможно там да се крият деца.

Това веднага я оживи. Видях как ръката ù пропълзя обратно в джоба на суитшърта ù, в който бе скрила пистолета си.

– Добре, супер – отбеляза тя. – Как искаш да изиграем това?

Предната врата и прозорците на първия етаж бяха покрити с дъски – задните и страничните входове също. Първоначалното вълнение на Вида бързо избледня, докато газехме през калта и високата трева в тъмното – приплъзвайки се около къщата за втори път. Нямаше пуснати светлини, отвътре не долиташе никакъв шум. Странното тъмно очертание върху гаражната врата, което приемаше форма, колкото повече се приближавахме към него, ме закова намясто. Бе груб полумесец, изрязан от някакъв вид метал. Някой го беше зачукал с един-единствен пирон.

„Безопасно място.“ Поех дълбоко въздух и се пресегнах към студения метал на дръжката на гаражната врата. Вида изостана, но извади пистолета си и се прицели...

В нищо.

Нямаше коли, нямаше торби, нямаше деца, сгушени върху одеяла. Като изключим редиците от градински инструменти и кошчетата за боклук, имаше само отпадъци. Ярките пликове бяха разхвърляни на купчини из цялото тъмно пространство.