Александра Бракен - По залез

Другият мъж прие това като сигнал, за да вдигне преносимата машина за Бял шум. Задърпах се назад като обезумяла, мъчейки се да го избегна... начина, по който цялото ми съзнание се изпразни... Аз мога... Аз мога да направя ... Какво можех да направя? Какво?

– Кой те изпрати? – попита O’Райън. – Каква бе твоята цел тук?

– Да... да ти кажа... – Думите, които излизаха от устата ми, въобще не бяха толкова яростни, колкото онези, които протичаха в главата ми. Управляващият лагера се наведе напред, а очите му се присвиха в цепки. – Да вървиш... по дяволите!

Белият шум се включи – по-силно, по-високо – куршум, който ме удари в слепоочията. Не можех да задържа вика вътре. Пот се стичаше по гърба ми, по гърдите ми. Това се превърна в матрица – включено агония, изключено болка, включено агония, изключено болка. Не можех да си поема дъх. Налагаше ми се да се преборя, за да държа настрани примамливата празнота на безсъзнанието. Не можех да заспя. Не можех да изоставя този момент. Те щяха да ме убият. Аз нямаше да мога да... Аз нямаше да съм в състояние да...

– Кой те изпрати ?

– Майната ти! – Извиках му аз обратно в лицето.

Стегнах се, когато той засили ръката си назад, но това не успя да направи нищо – нищо, – за да ме подготви за експлозията от нажежена до бяло агония, която се изстреля през мен, когато палката му шибна изложения ми пищял. Изкрещях и се замятах въпреки ограничителите. Чух пукането, усетих го вътре в главата си, все едно черепът ми се разпадаше. Агентът на СОП зад управляващия лагера гледаше безучастно, докато O’Райън удряше отново с усмивка счупената кост, а аз повръщах върху пода.

С подигравателната усмивка върху лицето си той пак се засили, спирайки точно пред крака ми. Махна мълчаливо с ръка към агента, който за пореден път посегна към устройството за Бял шум.

– Не и Детската лига – каза O’Райън през урагана от звуци, който раздробяваше изопнатите ми нерви. – Не може да са те. Тогава кой?

Продължавах да чувам ехото от шума, дори и след като изключиха машината, а зад клепачите ми проблясваха бели петна.

– Отговори ми, три-две-осем-пет! – Той се наведе над лицето ми, бутайки счупената флашка пред мен. – Какво имаше тук? Кажи ми и ти обещавам, че ще живееш.

Аз искам да живея.

O’Райън стисна брадичката ми между ръцете си.

– Три-две-осем-пет, би следвало да знаеш, че нямам никакви угризения да изтребвам вашия вид.

Моят вид.

Оранжеви. Поех се рязко дъх, облизвайки кръвта, която бе протекла от носа ми над наранената ми устна. Оранжеви.

Той се обърна отново към агента на отряда „Пси“ и му махна да мине напред. Кракът ми приковаваше вниманието ми, изгаряше концентрацията ми, но очите ми се плъзнаха към по-младия мъж и аз се протегнах... Аз се протегнах...

O’Райън вигна устройството за Бял шум в едната си ръка, а в другата бе пистолетът му.

– Кое от двете би си избрала?

Аз трябва да изляза оттук.

Пистолетът се приближи с ръката му, приплъзна се по гърлото ми, под брадичката ми. Устройството за Бял шум премина по ръба на ухото ми.

– Едва ли бих могъл да получа по-голямо удоволствие от това да видя мозъка ти разбъркан и течащ от ушите ти. Пръснал се на този под. Кажи ми защо си тук, три-две-осем-пет и аз ще спра всичко това. То ще свърши.

Искам да живея.

Сградата се разтърси, изхвърляйки го крачка назад и събаряйки както близката маса, така и обикновената лампа, надвиснала над нас. Пукане и ръмжене като от далечна стрелба. Странна, сладка симфония на надеждата.

Стъпки трополяха по коридора, докато се отправяха към изхода. O’Райън се отблъсна от мен и отиде до огледалния прозорец, който бе поставен в стената, поглеждайки през него между свитите си длани в опит да различи нещо. Той почука по огледалната повърхност и изчака. Моят кръгозор отново бе започнал да се свива и се бе отправил към тъмнината. Вратата в ъгъла – онази, през която очевидно бяхме влезли – нямаше дръжка. Тя можеше да се отвори само от външната страна.

Затворих очи, затягайки юмруци в противовес на втората настъпваща вълна на гадене.

Искам да живея.

Искам да живея.

Аз трябва да живея.

– Руби – изграчих аз.

O’Райън се обърна бавно.

– Какво беше това, три-две-осем-пет? Готова ли си вече да говорим?

– Името ми – отговорих аз през свити зъби – е Руби.

Прекатурих стола си, паднах на земята и един вторичен трус от болка прониза крака ми. Изрепетирах сцената в ума си и чух реалността с половин секунда закъснение.