Александра Бракен - По залез

Но чак след като тръгнах обратно и минах покрай червените жилетки, поставени на пост по пътя към Контролната кула и Столовата, у мен започнаха да се зараждат първите признаци на нервност. Докато се приближавах към нея, тухлената кула някак увеличи двойно размера си. Кривите ù стени, изглежда, се накланяха дори по-рязко, гледани отблизо.

„Това е Oперация – напомних си аз. – Това не е с нищо по-различно, отколкото която и да е друга Oперация.“ Щях да приключа с нея и да се прибера вкъщи.

Агентът на СОП, разположен в непосредствена близост до вратата на Контролната кула, се взря в мен през тъмнината. Прожектори от платформата за наблюдение отгоре се кръстосаха пред мен и не спряха да сноват из лагера, достигайки дори до притъмнените джобове, в които не попадаше друга светлина.

– Хаутън... ти ли си?

Кимнах и нахлупих шапката си още по-надолу върху очите, а едната ми ръка се отклони към пушката, която бях преметнала през рамо.

– Какво е... – Умът му се разви в спирали от зелено, бяло и червено. Исках от него да притисне баджа си за влизане в черната електронна ключалка отзад... и той го направи. Стори всичко, което пожелах, и дори ми задържа вратата отворена, за да мога да вляза вътре.

Прекрачих прага и проникнах в бумтящото сърце на лагера. Топлината от отдушниците се промъкна през слоевете дрехи и достигна право до кожата и костите ми. Щом погледнах по коридора – към стълбите, които водеха към платформата, намираща се два етажа по-горе, – осъзнах, че никога не се бях чувствала толкова могъща през живота си.

Вратата от дясната ми страна се отвори и един от контролиращите лагера излезе навън, държейки чаша за кафе между ръцете си. Стаята зад него изчезна, когато вратата бавно се върна в затворено положение, но преди това успях да видя телевизора, диваните и столовете. Черната му риза се набръчка, когато той вдигна ръка, за да прикрие прозяв­ката си. Погледът, който ми хвърли, бе приятелски, нещо като: „Какво да се прави?“. Наполовина смутен, наполовина нежелаещ да се извинява и обяснява. Все едно всичко това бе една голяма шега.

Усмихнах му се и го оставих да мине, за да се придвижи до вратата малко по-нататък по коридора, която бе подпряна, за да стои отворена. След секунда и аз го последвах. Лявата половина на по-ниското ниво на сградата представляваше огромна станция за наблюдение. Далечната стена беше облицована с големи и малки екрани, всеки от които показваше различен ъгъл от лагера. Един бе нагласен на сателитна снимка на времето. Друг предаваше новинарски канал без звук.

Общо имаше три редици компютри, макар че само половината столове явно бяха заети. Като че ли бяха започнали да опаковат и тази стая – работейки от ляво надясно, отстранявайки бавно несъществените звена.

„Ето защо се нуждаеха от Червените“, помислих си. Наборът вече бе приключил за доста агенти на Специален отряд „Пси“, а онези, които оставаха заедно с новите попълнения, бяха натоварени със задачата да прехвърлят файловете и техниката, преди да затворят лагера.

Фокус.

Слязох до втория ред и седнах на един стол. Мониторът оживя и се събуди, за да ми разкрие основния си екран. Кръвта пулсираше в ушите ми, но ръцете ми бяха изненадващо непоклатими, докато вкарвах флашката.

Папката се отвори и аз прехвърлих файла с програмата на компютъра. Първоначално реших, че не съм прочела нещо правилно, тъй като умът ми бе наполовина прояден от тревогата, но JUDE.EXE се прехвърли бързо и се появи на черния фон на екрана до иконата на кошчето – точно под черна триъгълна икона, наречена Security.

Когато приключи, изтрих оригиналния файл от флашката и я пуснах на пода, счупвайки пластмасовия корпус с тока на левия си ботуш. Часовникът в долния десен ъгъл на екрана показваше 19:20.

Отворих прозореца за команди и въведох START JUDE.EXE. Иконата изчезна от основния екран.

Нищо друго не се случи.

„По дяволите! – казах си наум, поглеждайки отново към малкия часовник. – Всичко наред ли е? Защо никой…“

От удара задната част на черепа ми изпука толкова силно, че бях захвърлена наполовина извън стола, но все пак хваната в последната секунда от ръка, която ме дръпна назад и ме запокити в масата. Някой сложи ръка на гърлото ми и опря пистолет в лицето ми.

– Тук е! – Лицето на агента на СОП бе разделено надве. Примигнах, опитвайки се да изчистя зрението си, тъй като още повече фигури нахлуваха през отворената врата. – Тук!

Бях изтеглена иззад бюрото и блъсната на пода. Пистолетът беше на сантиметри от челото ми. Налагаше се да отстъпя мястото си на управляващия лагера, който го зае и започна да пише. Значи, някой най-накрая все пак бе забелязал нещо. Всичко бе приключило, но аз бях направила това, което трябваше.