Александра Бракен - По залез

– Момичето... – По времето, в което бях по-малка, просто щях да добавя само няколко думи и да предам историята на Сам, но сега щях да се възползвам от случая. Не бях сигурна дали те щяха да ме разберат, но се надявах някаква част от тях да осъзнае, че това е било предупреждение, когато моментът настъпеше. – Момичето се освободило от въжето и изритало от коня бандита пред себе си. Тя поела юздите и обърнала коня в обратна посока, поемайки към мястото, от което били дошли: към замъка.

Последва шепот. Ванеса бе прекарала петнайсет минути, описвайки битката, бушуваща извън неговите стени. Оказало се беше, че благодарение на настъпилата вследствие на нея суматоха, бандитите бяха успели да отвлекат момичето.

– Тя използвала тъмнината – обясних им аз. – Оставила коня си в близката гора и пропълзяла към един проход, за който знаела, че бил скрит в далечния край на каменната стена. Боевете били спрели веднага щом рицарите в черно съумели да превземат замъка. Те заключили белите рицари навън, които не могли да помогнат на семействата си, озовали се вътре като в капан. Но никой не забелязал едно малко, обикновено момиче, което проникнало през задната врата. Тя приличала на безпомощно слугинче, което носело кошница с храна в кухнята. С дни тя останала в замъка и наблюдавала. В очакване на подходящия момент. И той дошъл. Тя се промъкнала обратно навън, проправяйки си път из сенките на нощта, и отключила портата на белите рицари, които нахлули обратно вътре.

– Защо ù е било да се връща? Защо просто не е избягала, не се е скрила? – попита Сам, а гласът ù бе притихнал. Издишах леко, доволна, че поне разбира.

– Защото – признах аз накрая – в края на краищата осъзнала, че не може да изостави семейството си.

Момичетата се поразместиха безшумно върху леглата си, споглеждайки се, като че ли се чудеха за едно и също нещо. Никой не зададе въпроса, не знам дори колко от тях наистина се осмелиха да се надяват... Но след три кратки минути електронната брава на вратата на колибата се задейства. Вратата се отвори и вътре влезе агент на СОП.

– Подредете се! – излая тя.

Набързо се подредихме по азбучен ред, гледайки право напред, докато тя ни броеше. После даде знак на момичетата в предната част на редицата да започнат да се изнасят.

Не можах да се сдържа. Една стъпка, преди да стигна до вратата, и се обърнах да погледна назад. Независимо от онова, което щеше да се случи, това бе последният път, в който виждах Колиба 27.

След като същата тази вечер влязохме през вратата на Столовата, ми се наложи да преразгледам ключов компонент от плана си. Защото, закрепен на отсрещната стена срещу нас, вляво от прозореца, пред който се нареждахме да получим храна, бе голям бял екран. O’Райън стоеше пред него, скръстил ръце пред гърдите си, а синята светлина от проектора го обливаше. Сам ми хвърли нервен поглед, докато придружителят ни от СОП я побутваше към нашата маса.

Последният път, в който ги бяхме видели да използват този екран, беше по време на първата ни седмица тук. Управляващите лагера бяха настроили проектора да превърта списъка с правилата в лагера. Без говорене по време на работните задължения. Без говорене след изгасването на лампите. Не говори с офицер от Специален отряд „Пси“, освен ако не те е заговорил пръв. И още, и още, и още.

Вместо да ни накарат да се наредим, за да си вземем храната, агентите ни сигнализираха да седнем и да останем по местата си. Енергията в стаята беше обезпокоителна. Не можех да разчета израженията на никого от тях – контролиращите лагера или агентите на СОП.

– Имаме интересно развитие на нещата – информира ни O’Райън, а уравновесеният му глас бе достатъчно силен, за да прокънти през залата. – Що се отнася до вашата ситуация. Обърнете внимание. Това ще ви бъде показано само веднъж.

„Решението“, помислих си аз. Те най-после щяха да им кажат за закриването на лагера.

O’Райън отстъпи назад, докато светлините леко изблед­няха. Един компютър бе включен към проектора, което ни осигури поглед към нечий десктоп, преди прозорецът на видеото да се разшири и агентът на СОП да го пусне.

Видеото обаче не започна веднага.

Сам, която стоеше до мен, всъщност се отдръпна назад, а ръката ù потърси моята. Примигнах в ужасяващо недоверие.

Това беше гледка, която не бях виждала от осем години насам: президентът Грей беше застанал на някакъм подиум пред гeрба на Белия дом. Той се усмихваше толкова широко, че на бузите му се появиха трапчинки. Сетне махна, тоест извика на някого извън кадър, и този път изпълнената с репортери и камери стая пред него избухна в звуци, докато жена със светли коси пристъпваше към него, облечена в безупречен костюм. Доктор Лилиан Грей.