Александра Бракен - По залез

Работихме цялото утро и до началото на следобеда, като имахме само кратка почивка, за да изядем ябълките и сандвичите, които ни раздадоха за обяд. Аз погълнах моите с изцапани от мръсотия ръце, взряна в променящите се цветове на небето.

И тази нощ, докато лежах в леглото под нея, аз се приплъзнах в ума на Сам... лека като бриз.

Мислех си за онази сутрин, когато бях пристъпила до нея в Лазарета, за начина, по който яката на палтото ù се бе вдигнала на врата ù. Точният момент, в който по грешка взех спомените ù с мен, тежестта в гърдите ми, която бе все още непоносима, докато този миг преминаваше през ума ми.

Спомените вече бяха отново в ума ù – перфектни огледални образи на моите. Аз бях пометена от тях, пропадайки през белите, трептящи образи наоколо. Спомените ù бяха твърде ярки за гледане, а нишките – прекалено тънки, за да бъдат хванати. Ала проумях какво търсех в момента, в който го видях. Черният възел, погребан дълбоко под другите. Протегнах се, докоснах го и засилих натиска, докато не се разплете.

Ако всеки спомен, който се понасяше нагоре, бе звезда, то аз стоях насред центъра на галактика. Под огромни съзвездия от изгубени усмивки и тих смях. Цели, безкрайни дни от сиво, кафяво и черно, които бяхме прекарали само една с друга.

През цялото време бях предполагала, че тя е заспала. Съзнанието ù бе толкова спокойно и неподвижно под моето докосване. Но една бледа ръка се свлече надолу край леглото и се протегна към мен. Този познат жест открадна въздуха от гърдите ми и ми се наложи да притисна устните си, за да попреча на сълзите, които почти избиха на повърхността. Пресегнах се нагоре и срещнах ръката ù по средата, сключвайки пръстите си около нейните. Тайна. Обещание.

Планът ми се избистри през следващите два дни. Сглобих го набързо, докато работех в Градината, без да обръщам внимание на мазолите по дланта си, както и в онези минути на нощта, преди да потъна в сън от пълно изтощение. Осъзнаването, че това ще свърши скоро – в рамките на няколко часа, – ме накара да се чувствам безразсъдна, и то по начин, който не бях очаквала. Сякаш оставаше все още прекалено много време и същевременно въобще не беше достатъчно. Не можех да се отърся от страха, че другите бяха променили графика на първоначалния план, който Коул, Нико и аз бяхме начертали. Казала им бях първи март, но какво щеше да стане, ако бе невъзможно да пристигнат навреме?

Какво щеше да се случи, ако бяха решили въобще да не идват?

Избутах мисълта надалеч още преди да може да се вкопае твърде надълбоко в сърцето ми.

В шест часа същата вечер лежах в леглото си, с ръце, скръстени върху стомаха ми. Матракът на Сам се измести, докато тя са завърташе настрана и изкривяваше формите, които бях очертала в пластмасата. Пресегнах се нагоре и взех между счупените си нокти едно малко парче от нагънатото пластмасово покритие. Дърпайки леко, успях да извадя лентата, която внимателно обработих отстрани, така че да образува кръг.

– ... и така, след като разбойниците решили да я отведат, момичето успяло да открадне една от камите им и да среже въжето, с което били завързали ръцете ù... – Рейчъл бе онази, която разказваше историята днес, запълвайки единия час, който имахме, преди да ни извикат на вечеря. Тази вечер тя плетеше историята на поредното безименно момиче, което бе изпаднало в поредното опасно изпитание. Затворих очи, а по устните ми се изписа лека усмивка. Историите не бяха станали по-добри или пък по-оригинални – те всички следваха една и съща схема: момичето е онеправдано, момичето се бори, момичето успява да избяга. Най-разпространената мечта в Търмънд.

Физическото изтощение ме държеше неподвижна. Колкото и да бях тренирала в Ранчото, тези часове на безкрайна работа без почивка, и то с ограничено количество храна и вода, бяха измислени така, че да изцедят енергията, която ни бе нужна, за да организираме бягство или пък съпротива. Тялото ми бе каша от трептящи мускули, но се чувствах странно спокойна, въпреки че знаех какво щеше да се случи, ако направех дори една погрешна стъпка или пък ако те разберяха каква бях, преди да съм съумяла да изпълня това, за което бях дошла тук.

„Трябва да изляза оттук.“

– Руби? – извика Ели от леглото си в центъра на стаята. – Твой ред е.

Облегнах се на лакти и пуснах краката си от леглото, за да мога да ги люлея. Свивах и стягах мускулите в долната част на гърба си, докато размишлявах над това как щях да завърша тази история.