Александра Бракен - По залез

Нашият Червен придружител беше същото момче от предишната вечер: обръсната коса, тъмни очи с форма на бадем. До мен Сам се стегна, а ръцете ù се свиха здраво в юмрук край тялото ù, докато накуцваше.

„Изтръгнали са живота от тях“, помислих си, минавайки през ниската бяла ограда и поемайки малката пластмасова лопата, която ми подадоха. Знаех толкова малко за това, с което се бяха сблъскали. Как го бе нарекъл Кланси? Препрограмиране? Възстановка? Мейсън беше напълно раздробен от онова, което бяха сторили с ума му. Може би с него бяха направили грешка или пък той не е бил достатъчно силен, за да поеме това, което му бяха причинили.

Колко ли Червени бяха участвали в проект „Джамборе“? Възможно ли бе... не. „Престани – заповядах си аз. – Мисли за каквото и да е друго освен за това.“

Някакъв агент на СОП раздаваше дебели работни палта, които ни позволяваха да носим, докато бяхме тук. Той погледна надолу към номера на гърдите ми и ме пропусна категорично. Десетгодишната ми версия щеше да приеме наказанието и да фиксира ума си върху жестоката усмивка на войника, която той ми предложи в замяна. Но сега вече не ми се налагаше да приемам нищо. Умът му бе като стъкло и всичко, което се изискваше от мен, бе да проникна през него като слънчев лъч. Извърнах се назад и взех палтото от него.

Последвах редицата ни към насипите от пръст, изкопани още вчера, и се наведох. Пръстта отстъпваше и при най-мекото докосване. Навираше се под ноктите ми, които използвах като лопата, за да събирам заровените в земята картофи. Избърсах тъмната мръсотия.

Цветът на изгоряла кожа.

Притиснах горната част на ръката си към устата си, поглеждайки инстинктивно към трите червени жилетки, стоящи близо до входа. Те стоически наблюдаваха как всяка колиба деца пристигаше и поемаше задълженията си.

Дали това бяха същите Червени?

Пръстите ми се свиха и се стегнаха около лопатата. Погледнах вдясно от мен. Сам просто имитираше работа и изтупваше мръсотията. Въпреки всичко... след всичкото изминало време, те още ни редяха в азбучен ред.

– От колко време са тук? – попитах аз тихо. – Червените?

Първоначално не бях сигурна, че ме е чула. Извадих следващия картоф и го пуснах в пластмасовата касетка помежду ни.

– Може би от три месеца – бе също толкова тих отговорът ù. – Не съм съвсем сигурна.

Отпуснах се леко и въздъхнах. Значи, не бяха Червени от Соутуут. Но това означаваше още повече лагери и други сгради за промиване на мозъци и подготовка.

– Ти не... не разпознаваш ли някои от тях? – прошепна Сам, докато се навеждаше, сякаш ми помагаше. – Някои от тях бяха тук и преди.

Не можех да рискувам още един поглед назад, за да потвърдя това. А и не бях сигурна, че щях да успея да ги позная. Червените в Търмънд винаги бяха живели в спомените ми със засенчени лица. Поне всички, които бяха опасни. Но знаех със сигурност, че познавам Червения, когото Сам постоянно търсеше. Всеки път, когато го откриеше, тя се разтреперваше и се ориентираше така, че да не попада в полезрението му. Ала точно като по часовников механизъм, после пак го поглеждаше.

– Познаваш ли го? – прошепнах аз.

Тя се поколеба толкова дълго, че реших, че няма да ми отговори. Но в крайна сметка ми кимна.

– Отпреди? Отпреди преди?

Сам преглътна тежко и кимна отново.

Някакво съчувствие премина през мен и ме остави напълно изгубена сред думите. Не знаех какво да кажа. Не можех да си представя. Не можех дори да започна да си представям какво бе усещането.

Агент на СОП се приближи зад нас, тананикайки си нещо. Вървеше нагоре по редовете, провирайки се между всяка кръпка от растителност. Градината бе огромна, дълга около километър, и изискваше многочислен надзор. Ръчната машина за Бял звук дрънчеше на колана му и се поклащаше в такт с бавните му стъпки.

Рискувах да отправя друг поглед нагоре и веднага осъз­нах защо тръпки бяха полазили кожата ми в момента, в който той влезе в полезрението ми. Това бе един от агентите на Специален отряд „Пси“, който наблюдаваше процеса на работа в Завода. Той обичаше да се притиска към момичетата, да им се скара, за да ги смущава, а след това да ги наказва за реакцията им по всеки възможен малък начин. Тогава онова, което той вършеше с мен, Сам и другите момичета, някак не ми беше съвсем понятно и ние просто бяхме стояли там и го бяхме приемали мълчаливо. Сега обаче – сега имах доста добра представа какво наистина бе правил и това запали яростта ми. Той мина покрай нас и Сам се стегна. Зачудих се дали тя също можеше да усети мириса му – солен, остър дъх на оцет, смесен с цигарен дим и афтършейв.