Александра Бракен - По залез

Вгледах се в леглото си и познатото безнадеждно отчаяние се стовари с трясък отгоре ми. Прехапах устна отново, за да не се разплача.

През стената до него бе проникнал дъжд, падайки косо и навлажнявайки матрака. Приближих се до него, усещайки се така, сякаш съм под вода – едва го почувствах, когато седнах. Дъхът ми заседна в гърлото ми и си остана там, докато гледах нагоре към долната част на матрака на Сам. Пръстите ми проследиха формите, които бях отлепяла през нощите, когато не можех да спя.

„Ти ги остави тук. – Една ръка се надигна и се притисна към гърдите ми. Искаше да се увери, че сърцето ми все още бие. – Ти ги остави тук да живеят в този ад.“

– Престани! – прошепнах аз. – Стига!

Нямаше начин някога да мога да им се реванширам за това. Нямаше начин да се върна и да променя решението, което взех в онази нощ – да изпия хапчето на Кейт. Единственият път навън беше напред.

„Аз ще изляза оттук. И ще взема всяка една от тях с мен.“

Вратата на колибата се отвори. Те мълчаха, докато се вмъкваха и се подреждаха в тясното пространство между близките легла.

Агентът на СОП влезе и ги преброи. След това със самодоволна усмивка тя се обърна и добави и мен към общия сбор. Другите знаеха, че е по-добре да не се движат, преди униформената да напусне и да заключи вратата зад себе си, но нищо не можеше да ме изненада повече от това да видя как Сам се завърта назад с нещо като надежда, изписана върху лицето ù.

Меднорусата ù коса бе небрежно сплетена назад, а лицето ù беше нашарено с ивици черна мръсотия. Изглеждаше уморена, докарана до точката на изтощение. Но позата ù – с ръце на кръста и наклонена встрани глава, като че ли очакваше нещо, – това беше Сам. Това бе истинската Сам.

– О, боже мой! – Ели, едно от по-големите момичета. Тя и Ашли винаги се бяха опитвали най-много да се грижат за по-малките сред нас. Без най-добрата ù приятелка, която да стои рамо до рамо с нея, аз едва я познах. Последва миг тишина и сетне тя се втурна към мен, катерейки се по леглата, които ни разделяха. Това също беше нещо хубаво. Не съм сигурна, че бях способна да помръдна, дори и да го бях пожелала. Как беше възможно да бъда изпълнена с щастие при вида им и въпреки това да се ужасявам от онова, което щяха да си помислят?

– О, боже мой! – Тези три думи се повтаряха отново и отново. Ели клекна пред мен. Зелената ù риза бе напръскана от дъжда. Хвана лицето ми между замразналите си ръце, леко докосване, което се превърна в страстна прегръдка веднага след като тя се увери, че съм истинска.

– Руби?

– Върнах се – казах задавено аз.

Другите момичета заприщиха пътеката между леглата, а някои – включително и Сам – просто се приплъзнаха през дюшеците и рамките, които стояха между тях и мен. Ванеса, Мейси, Рейчъл – всички те се пресягаха и пипаха лицето ми и ръцете ми, които седяха отпуснати в скута ми. Не бяха сърдити. Не ме обвиняваха. Не се страхуваха.

„Не плачи“, казвах си и се усмихвах дори и докато очите ми горяха зад миглите ми.

– Те съобщиха, че си умряла – информира ме Ели, докато все още коленичеше пред мен. – Че било от ОМИН. Какво стана? В онази нощ те отведоха и повече не те видяхме...

– Излязох – признах им. – Една от сестрите бе планирала цялото бягство. Срещнах други деца като нас и... ние се крихме. – Засега съкратената версия на истината трябваше да свърши работа. Така и никога не си бях направила труда да попитам Кейт дали камерите могат да записват и звук в допълнение към картината, но дори и само гледката на тях, събрани около мен, беше достатъчно опасна. На нас не ни бе разрешено да се допираме.

– Но те са те открили? – Това беше Ванеса, чиито тъмни очи все още бяха широко отворени от недоверие. – Знаеш ли дали не са хванали и Ашли? Чувала ли си нещо за нея?

– Какво се случи? – попитах аз, като внимавах да запазя гласа си равен.

– Те я привикаха да работи в кухнята... може би преди два месеца? – продължи Ели. Това не бе нещо необичайно. Ако имаше някакви специфични, дребни задачи или пък ако те имаха нужда от допълнителна работна ръка някъде в Кухнята или в Пералнята, изтегляха някое от по-големите Зелени деца, мислейки си, предполагам, че те са по-надеждни. – В онази нощ те не ни позволиха да се храним в Столовата. А после... тя просто не се върна. Знаеш ли дали някой друг не ù е помогнал да избяга?

Те всички се бяха вторачили в мен, а надеждата в очите им бе непоносима. Какво щеше да предизвика истината у тях? Не знам дали добротата, или малодушието ме накараха да отговоря: