Александра Бракен - По залез

Лицето на управляващия лагера беше безизразно, макар да успях да забележа как изви устната си, преценявайки нещата. Сега можех да го видя добре – широките му рамене изпълваха ризата му. Застанал над мен, той изглеж­даше като триметров. Имаше нещо в позата му, което ми напомняше на острие на нож. Стоеше някак неподвижно горд, очите му прерязваха всеки слой на контрол, който си бях изградила, и осъзнах секунда по-късно, че това не беше обикновен управник на лагера. Това бе Управляващият лагера.

И аз го гледах в очите.

Извърнах поглед, но вредата вече бе сторена. Показала бях твърде много воля. Той я бе прочел като предизвикателство.

– Сложете го на Оранжево.

В състояние бях да поема доста сега, но знаех, че само една „нота“ от този Бял шум щеше да е като преминаване пред влак, движещ се на пълна скорост. О‘Райън застана над мен и се взря в лицето ми. Мислеше си, че контролира ситуацията, нали? Че ако ме гледаше достатъчно отблизо, щеше да открие, ако ползвам способностите си – че ако намордникът ми пречеше да говоря, не можех да издам команда.

Не се налагаше да го погледна. Не ми бе нужно и да приказвам с него. В крайна сметка трябваше да повлияя само на един човек.

Умът на д-р Фриймонт беше като блато, изпълнено с деца без лица и компютърни екрани. Посадих образите насред всички тях – чист, спретнат пакет, въз основа на това, което можех да си спомня от първото ми преминаване през лагера, и незабавно се оттеглих назад.

Вкарах в съзнанието му образа на това как той бърника по циферблата и го дърпа обратно към гърдите си, докато го настройва отново на предишните показатели. Той се бе обърнал настрани от агентите на СОП, които стояха край вратата. О’Райън гледаше към мен – толкова самодоволен и сигурен в себе си, че даже си позволи и многозначителна усмивка. Премигнах, радвайки се за пръв път, че имаше намордник, който да ми попречи да повърна.

– Започвайте – каза той.

Твърде лесно беше да пусна към д-р Фриймонт командата да натисне бутона – бях го видяла как го бе направил преди малко и можех да изимитирам движението по точно същия начин, по който лекарят го бе сторил. Белият шум отново се изля навън и протече по кожата ми като електрически поток. Завъртях едва доловимо очите си, но този път бе по-трудно да имитирам страх. Прилив на хладен самоконтрол се настани в ума ми.

O’Райън погледна през рамо.

– Включвайте!

„Включена е“, помислих си аз.

– Включена е! – каза д-р Фриймонт. Замръзнах при безизразния тон на гласа му и рискувах един поглед към O’Райън, за да проследя реакцията му.

Устната на управляващия лагера се сви назад.

– Ще поръчам да ни пратят една от машините за тестване от Ню Йорк.

Ню Йорк? Вече бяха ли преместили всички големи тестови машини и скенери навън?

Вкарах думите в устата на лекаря. Това може да отнеме седмици .

– Това може да отнеме седмици – уведоми го д-р Фриймонт.

Машината не може да сгреши.

– Машината не може да сгреши.

Погледът на O’Райън бе изпепеляващ, докато се местеше между стареца и мен. Позволих на контрола си да се разшири, улавяйки в него и ума на управляващия лагера. Докоснах бегло спомените на повърхността – влажни утрини, мъгла, потоци от деца в униформи, – но ми се наложи да се избутам със сила покрай тях, за да му предам идеята. Това момиче е Зелено. Погрешно е била идентифицирана като Оранжева.

Отдръпнах се назад, като се изнизах от умовете и на двамата, и преместих погледа си към плочките на пода.

– Добре. Определянето ù като Оранжева очевидно е било грешка – O’Райън се обърна към един от агентите на Специален отряд „Пси“. – Извадете от кутиите една Зелена униформи и обувки. Личният ù номер е три-две-осем-пет.

– Какъв размер, сър?

– Има ли значение? – излая O’Райън. – Действайте.

Лекарят примигна.

– Тя няма ли да остане тук? Предполагам, че може да е малко... притеснително за другите деца, ако я видят.

– Една нощ е достатъчно. – Той се обърна да надзърне към мен и добави: – Искам всички да разберат, че без значение колко далеч ще избягат, ние винаги ще ги намерим. Те винаги ще бъдат върнати.

Цяла нощ . Боже, лекарствата, които ми бяха дали, ме бяха нокаутирали достатъчно силно, че да загубя цял ден. Военните явно ни бяха откарали със самолет обратно на изток до Западна Вирджиния, защото не бяха пожелали да рискуват с наземен транспорт. Което значеше... че днес бяхме... двадесет и пети февруари. Мамка му! Само три дни, за да разреша задачата.