Александра Бракен - По залез

Прекарала бях толкова месеци на внимателно навиване на дарбата ми в стегната макара, в които отпусках само по сантиметър, и то когато се налагаше. Напрежението да я държа винаги в готовност беше постоянно присъстващо напомняне за това, че трябва да работя, за да съхраня живота, който си бях изградила тук. Тя беше мускул, който внимателно бях тренирала да устоява на почти всякакъв вид натиск.

Усетих отпускането ù като разклащането на бутилка с газирана напитка и отварянето на капачката. Тя изсвистя, преля и излезе от мен, търсейки връзките, очаквайки да ги осъществи. Нито я направлявах, нито я спрях, а и не знаех дали можех да се справя, ако се бях помъчила. Аз бях горящият център на галактиката от лица, спомени, обич, мъка, разочарования и мечти. Това бе като да живееш дузина различни животи. Аз бях въздигната и разбита. Колко странно красиво беше да долавям как съзнанията им са свързани с моето.

Въртенето в главата ми се забави успоредно с движението около мен. Чувствах как времето виси някъде в близост до мен и чака да възобнови обичайното си темпо. Мракът се плъзна в краищата на зрението ми и се процеди през ума ми като капка мастило във вода. Но в момента контролирах ситуацията и имаше едно последно нещо, което трябваше да им кажа, последна идея, която да отпечатам в съзнанията им.

– Аз съм Зелена.

Събудих се от студена вода и нежен женски глас.

Миризмата на белина.

Усещането в устата след повръщане.

Сухо гърло.

Напукани, стиснати устни.

Металното чукане и тракане на стар радиатор в мига, преди да изпусне топла глътка въздух.

– ... да се направи тестът, когато субектът е в съзнание...

„Събуди се – заповядах си аз. – Събуди се, Руби. Събуди се...“

– Добре. С това не може да се допуска объркване, разбирате ли?

Издърпах се нагоре и навън от мъглата, съшита от болка и умора. От съня по очите ми се бяха образували гурели. Постарах се да вдигна ръка, за да ги избърша и да облекча сърбежа във върховете на пръстите си. Самозалепващите ленти се огънаха, но ме задържаха, врязаха се в голите ми китки със злобно ухапване, докато се мъчех да се изправя от вледенената метална маса за изследвания.

Оказа се, че студената вода въобще не беше вода, а пот. Тя капеше в белия пастмасов накрайник, който улавяше всеки трудно затоплен дъх. Черните петна, плаващи в зрението ми, започнаха да се изчистват, приспособявайки се към грубата изкуствена светлина в стаята. Парчетата се наместваха.

Плакатът на стената – онзи с цветната табличка, очертаваща способностите на всяка една група от Червени до Зелени – класификационна система „Пси“. Устните ми офор­миха думите, които седяха там най-отгоре.

Високо в ъгъла на стаята окото без клепач на камерата мигаше като сърдечен пулс.

„Успокой се, Руби. – Поне рационалната част от мозъка ми все още работеше. – Успокой се. Ти си жива. Успокой се.“

Благодарение на чистата ми воля и на нищо друго, успях в крайна сметка да озаптя пулса си. Вдишах през носа си, издишах през зъбите. Това беше Търмънд – Лазаретът. Разпознах лимоновия аромат на ужас и звуците на плачещите наоколо деца, тракането на колички, стъпките на тежки обувки и въпреки всичко все още някаква част от ставащото ми се струваше нереална – дори и докато последните мигове в Ранчото се удряха обратно в мен. Флашката – ботушите ми все още бяха на краката ми. Слава на господ, не ги бяха взели. Опитах се да усукам крака си около ограниченията, но не успях да я почувствам покрай глезена си. Огънах крака си, а след това изпънах пръсти и почти се разплаках от облекчение, когато долових очертанията на острите пластмасови ъгълчета под петата си. Явно се беше хлъзнала надолу.

„Ти не дойде тук случайно – напомних си аз. – Останалите се нуждаят от теб, за да приключите с това. Вие трябва да го довършите.“

Стиснах очите си, мъчейки се да блокирам образите, които се изливаха от най-тъмните ъгли на моето въображение. „Те нямаше да те доведат тук, ако щяха просто да те убият.“ Видях образа на бледото, сиво лице на Ашли. Начинът, по който безжизнената ù ръка бе тупнала на земята и висеше в канавката, в която иначе щяха да я положат. Може би просто им се налагаше да имат официален отчет за това къде ще бъде погребано тялото ми.

И изведнъж... вече нямаше никакво значение какво съм и какво бях преживяла. Отново бях на десет години, очаквайки в смразяваща тишина някой да ме събуди от този кошмар, в който бях допуснала да ме хванат. „Помогнете ми – помислих си аз. – Някой ще ми помогне ли...“