Александра Бракен - По залез

Съкровище.

Притворих очите си, регистрирайки този познат глас, който шепнеше в ухото ми. Задавих се пак, но този път от мъка. „Не ми позволявай да прецакам нещата, моля те. Помогни ми“, нареждах наум. Бях сама тук. Знаех, че ще е така. Но все пак... някак бях подценила колко ужасяващо щеше да бъде. Пресегнах се към образа на Коул и го задържах в предната част на съзнанието си. Той не би се страхувал. Той не би ме напуснал.

„Трябва да излезеш оттук. – Усетих как думите се настаниха в ума ми. – Не само заради тях, но и заради себе си. Трябва да излезеш оттук на собствените си два крака.“

Вратата се открехна със скърцане и звуците от останалата част от сградата нахлуха. В процепа се появи лице на старец – сивата коса обрамчваше главата му като чепка стар прах. Очите му се присвиха зад очилата му, но аз не можах да го позная. Не и докато не пристъпи навътре и не засмуках в дробовете си потресаващия му мирис – алкохол и лимонов сапун. Д-р Фриймонт все още бродеше из залите на това място.

Мъжът възкликна изненадано.

– Тя е будна.

Някакво друго лице се появи директно зад неговото – жена в сива престилка, която набързо бе избутана настрани, за да стори място на двама агенти на СОП да влязат в стаята. Черните им униформи бяха съвсем нови – от излъсканите им ботуши до бродираното червено " ψ " върху гърдите им. Видях лицата им и се почувствах така, сякаш живеех вътре в някой спомен. Моментът придоби сюрреалистичен оттенък.

„Фокусирай се.“

Още един човек нахлу в стаята. Той бе на средна възраст, с пясъчен нюанс на косата, която под светлината ставаше сребриста. Униформата му беше различна от тази на войниците – черна куртка, закопчаваща се с копчета, и подобни на цвят панталони. Познавах тази униформа, но само веднъж я бях зървала отблизо. Управляващ лагера. Един от мъжете и жените, които работеха в Контролната кула, наб­людаваха камерите и следяха за изпълнението на дневния график.

– Ах, ето ви! – започна д-р Фриймонт. – Тъкмо се канех да започна теста.

Мъжът, на чиято риза бе избродирано името О’Райън, се приближи напред и махна с ръка. Очевидно даде сигнал за действайте.

Стиснах челюстта си, а пръстите ми се свиха в юмруци. Бях по-умна от това да попитам какво се случва, но се ориентирах в ситуацията достатъчно бързо, че да предположа нещо. Старецът извади от джоба си малка преносима машина за Бял шум и нагласи едно копче на нея.

Всичките онези пъти, в които си бях представяла как се разиграва този план, бях виждала себе си да повлиявам едновременно на управляващите лагера и на агентите на СОП... един по един, вкарвайки в ума им убеждението, че съм Зелена. Успявах да повлияя на всеки, който се изпречеше пред очите ми. Ала в този миг, когато пръстът на лекаря натисна надолу най-големия бутон върху устройството, забелязах, че не ми се налагаше да влияя на десетки, а само на четирима.

– Това е Зелено – каза д-р Фриймонт.

Звукът, който излезе от устройството, бе по-нежен, отколкото очаквах. Все едно го чувах от няколко етажа над мен. Пискливите височини и какофонията от сигнализационни и кънтящи звуци накара косата ми да се изправи и стомахът ми да се стегне, но това не бе нищо в сравнение с Белия шум, който пускаха през високоговорителите на лагера.

„Проверяват каква честота мога да чуя – мислех си аз, – мамка му...“

Нашите мозъци превеждаха звуците по по-различен начин от нормалния човешки ум. Ако възрастните в стаята чуваха този шум, за тях той не бе нищо повече от бръмчаща около ушите им муха. Имаше един спектър от височини, които ни засягаха, като всяка от тях беше специално нагласена да влияе на всеки различен цвят. Научила бях за това, когато Кейт и Лигата бяха успели да вградят редовен Бял шум редом с тоновете, предназначени за Оранжеви и Червени, надявайки се да разкрият онези от нас, които бяха успели да се скрият или пък се представяха за различен цвят. Онзи звук – поредица от нараняващи ума трясъци и удари, сякаш ме бе пробол и ме бе оставил в безсъзнание.

Напрегнах докрай маншетите от самозалепящите ленти, поставени по мен, очите ми се изцъклиха и тялото ми се разтресе в спазми така, сякаш звукът беше нож, който бе забиван многократно в гърдите ми. Звуците, които излизаха от намординка ми, бяха тихи, животински стонове.

О’Райън вдигна ръка и слабият шум бе изключен. Той пристъпи по-близо до леглото, взирайки се към лицето ми. Трябваше да трансформирам омразата си в страх.

– Успешна реакция – отбеляза д-р Фриймонт. – Трябва ли да...