Александра Бракен - По залез

Верижката около врата на Нико, на която беше закачена флашката, се бе показала от ризата му, когато той се спъна, отдалечавайки се от Кланси, и падна назад върху стъклената стена на килията. Аз бях пред него още преди да съумее да си поеме дъх, стиснах черното парче пластмаса и го издърпах достатъчно силно, че да скъсам верижката, на която бе нанизана. И преди да се е възпротивил, избутах напълно шокирания Нико обратно в празната килия и затръшнах вратата.

– Не!

Ключовете бяха в мен. Почти не чух ключалката, когато тя се върна на мястото си.

– Не, не, не – стенеше той. – Руби, нали знаеш какво ще направят. Те ще те отведат отново на онова място. Ще те убият... те ще те убият.

Доктор Грей се бе преместила до сина си, беше паднала на колене и притискаше раните му. После погледна назад – очевидно стресната.

– Няма да им позволя да ме наранят – казах аз, осъзнавайки какво кухо обещание бе това. Но в този миг се почувствах толкова сигурна в плана, толкова силно исках да се погрижа той да не дерайлира след всичко случило се тук, че се усетих уверена, че бих могла да повлияя на достатъчно агенти на СОП, така че да съхраня живота си.

Искам да живея.

– По план това трябваше да съм аз. Налага се да съм аз !

– Предай на другите: първи март – помолих аз, докато натисках дланта си към стъклото и пусках ключовете да паднат на пода. – Първи март. Хари знае плана.

– Руби – изхлипа той, – недей така.

Наведох чело към хладното стъкло и тихо му отвърнах:

– Вече мога да го видя... Пътя, за който говореше Джуд. Толкова е красив. Дъждът е спрял и облаците се разотиват.

Искам да живея .

Избутах с рамо доктор Грей настрана и се пресегнах, за да хвана Кланси под ръка, отказвайки да се превия под отпуснатото му тяло. Извлякох го през вратата в късия коридор.

– Какво правиш? – Жената се влачеше след мен. Ръцете ù, ризата ù, лицето ù бяха покрити с кръвта на сина ù. – Къде го водиш?

– Затвори вратата! – наредих ù рязко.

Нико все още беше притиснат към стъклото и удряше с длани по него, докато доктор Грей затваряше вратата, скривайки този последен образ от очите ми. Надзърнах надолу към тъмната глава на Кланси, докато се движех и слушах бълнуванията му в несвяст. Медната миризма на кръв изпълни носа ми. Сведох поглед към ръцете си и си помислих: „Дори и сега, той пак ме цапа“.

Те изключиха електричеството точно когато издърпах Кланси през последната врата. Той се плъзна свободно от ръцете ми и тупна върху плочките, все едно беше без кости. Обърнах се назад, за да се уверя, че доктор Грей бе затворила и последната врата, осигурявайки на Нико безопасност вътре. Натиках флашката в ботуша си и легнах по корем, просвайки се върху студените плочки. Гордеех се с факта, че ръцете ми не трепереха, докато ги слагах зад главата си.

Дишай.

Придвижих се до онова място дълбоко вътре – онова, за което ме бе разпитвала Зу. Оттеглих се колкото можех по-назад, преди първият лъч светлина да прониже тъмнината на коридора. Там страхът не можеше да ме докосне, не бе способен дори и когато бях теглена за косата и рамото, а в лицето ми присветваше някакво устройство. Тъмните петна в зрението ми заличиха лицето на войника. Не можех да чуя нищо повече от собствения си стабилен сърдечен ритъм. Когато хватката върху мен се стегна и нещо студено и метално бе притиснато в основата на черепа ми, разбрах, че те ме бяха идентифицирали.

Кланси беше скрит от един кръг мъже в тъмни униформи, а доктор Грей бе издърпана настрани. Тя заби нокти във войника, който я отдели от сина ù. Един от тях – лекар – се отдлечи на достатъчно разстояние, че да мога да видя как слагат бял пластмасов накрайник върху лицето му.

Радиостанциите бръмчаха, рояк от гласове прелиташе над главата ми, но аз не чувах нищо. И двете ми ръце бяха обезопасени – свинските опашки бяха непоносими, тъй като войникът, който ме държеше, ги бе стегнал толкова здраво, че да ме обърне по гръб. Нещо беше забито отстрани във врата ми и аз долових налягането на инжекцията, която насилствено проникваше в кръвта ми.

Те ще ме убият . Ако това не сработеше, дори нямаше да успея да изляза от сградата, да не говорим за щата. Трябваше да тренирам повече преди. Трябваше и да съм открила начин за въздействие върху цяла група, но не тепърва, не сега, когато животът ми висеше на косъм.

Лекарството, което ми бяха били, превърна крайниците ми в прах. Почувствах се толкова лека, че можех да бъда издухана, но то поне не можеше да докосне съзнанието ми – засега. Борех се с плъзгането на клепачите ми, с тежестта, която се установи върху тях. Имах нещо... Имах да направя още едно нещо...