Александра Бракен - По залез

За миг бях сигурна, че той ще се опита да отрече всичко и да обвини Нико, че съвсем е изперкал. Но Кланси не си направи труда да скрие малката усмивка, подпъхната в ъгъла на устата му.

– Ама аз май наистина успях да те заблудя, а?

– Ти... – Идеята за това ми дойде твърде много. Проникването му в съзнанието ми, докато бях заспала, не ми позволяваше да усетя гъделичкането, което слизаше отзад по черепа ми и се появяваше, когато някой се мъчеше да установи принудителна връзка между нашите умове. Той ме бе разхождал като кукла, бе подслушвал разговорите, бе откраднал цели моменти от живота ми. Аз се бях превърнала в неговите очи и уши, а дори не знаех, че това бе възможно.

– Откога? – попитах аз.

– От колко време имаш тези „главоболия от стрес“? – Кланси скръсти ръце в скута си. – Те са особено ужасни, нали? Радвам се, че не само аз страдах от тях. Но ти трябва да си знаеш, че единствено и само ти си за обвиняване. Всеки път, когато проникнеш в нечий ум, ти образуваш връзка с него – спомените, мислите стават и твои. Всеки път, когато влезеше в съзнанието ми, всеки път, когато аз проникнех, тъй като защитата ти бе свалена, ти ми позволяваше да укрепя връзката ни. Ти си причината аз да съм в състояние да направя това.

– Какво пишеше в съобщенията? – настоях аз, доближавайки се до стъклото. Нико се свлече надолу по стената зад мен, криейки лицето си зад ръцете си. – На кого бяха изпратени?

– Нямам представа за какво говориш – отвърна Кланси. – И двамата сте прекалено емоционални, за да схванете. Ти си под такъв стрес, Руби. Винаги е по-трудно да контролираш способностите си, когато си така... изтощен...

... Нали?

Чух думите така, сякаш те бяха изречени вътре в черепа ми, и веднага свалих черна стена между двама ни, срязвайки връзката, преди да може напълно да се образува.

Ето как ме бе изиграл отново – той знаеше за симптомите на тревожност и липсата на фокус, а дори и главоболието можеше да бъде обяснено със стреса от ситуацията.

Отново и отново, и отново , помислих си аз. Всеки път влизам директно в капана. Ние бяхме на различни нива и аз трябваше да престана да се преструвам, че не сме. Умът ми дори не бе достатъчно извратен, за да си представи, че той щеше да е в състояние да осъществи това.

– Така е по-добре – Кланси ми кимна одобряващо. – Виждам, че вече разбираш. Ролята ти тук приключи. Червения го няма. Така добре ми подготви нещата, че ще е изключително лесно да се намеся и да приключа всичко. Сега можеш да си починеш. Нали това искаше?

– Ти си знаел, че ще го наранят... Убият – казах аз, задавяйки се от думите.

– Само защото ти успя да гарантираш това – отвърна Кланси, а победата в очите му ги караше да блестят. – Кой мислиш, че изпрати съобщение до охраната там, предупреждавайки ги да внимават?

Последва момент на черепоразбиваща болка и след това изкрещях. Крещях и крещях, удряйки с ръце по стъклото, докато не остана нищо освен едно нещастно, тихо ридание. Моя грешка. Моя грешка. Моя грешка.

– Малко е трагично, нали? Да дадеш на някого нещо, което той отчаяно желае, знаейки, че в края на краищата само той има силата да го унищожи. Той толкова силно желаеше да знае, че не е единственият от рода си... да се впише сред нас. Беше жалък.

Наклоних се напред, зрението ми примигна в червено, черно, бяло... и невидимите ръце в съзнанието ми вече се бяха устремили към него.

Той не можеше да получи това.

Ийст Ривър, Лос Анджелис, Джуд, изследванията, Коул – вече бе отнел прекалено много. Унищожаваше всяка следа от надежда точно когато тя започваше да се оформя в нещо реално в ръцете ми. Не можеше да получи и това . Бяхме твърде близо. Аз бях прекалено близо до завършека.

Нико ме върна към настоящето, заставайки пред мен и размахвайки ключовете. С непоколебими ръце и съсредоточено изражение той отключи всяка от трите брави на вратата.

– Изчезвай! – каза той, оставяйки вратата отворена. – Изчезни отново по начина, по който винаги постъпваш! Махай се оттук, преди да си съсипал всичко около нас – накарай хората, които си наел да те освободят, да се оттеглят. Просто... разкарай се!

Кланси се изправи от леглото със странен поглед.

– Не разбираш ли? – попита го Нико. – Като надроби всичко това, ти не нарани хората, които те бяха наранили – никога няма да го направиш, а и няма да си го признаеш! Та ти не можеш дори да се доближиш до тях. Единственото нещо, което свърши, беше да нараниш децата, които искаха да ти помогнат. Ние всички искахме да ти помогнем!