Александра Бракен - По залез

– Искам да отида и да го намеря – казах аз.

– Аз ще ида с нея – добави Вида бързо. – Нико може да проследи разговора.

– Не може – нежно ме осведоми Дунди. – Ти имаш отговорности тук.

„Е, и?“, исках да изкрещя. Исках да си оскубя косата или да си разкъсам блузата... но не можех. Не можех да направя нито едно от тези проклети неща, защото Коул бе изтръгнал това глупаво обещание от мен. „Грижи се за нещата, шефе! Грижи се за нещата!“ Кейт и Хари нямаше да са тук още два дни. Трябваше да... Налагаше се да кажа на всички.

„Той ти се довери за това. Вярваше, че ти можеш да се справиш. Сега трябва да го сториш.“

Неотменимо беше. Ако Коул не бе тук, ако Лиъм нямаше да се върне, тогава аз бях отговорна за нещата и трябваше да съобщя на останалите. Трябваше да остана тук и да се погрижа за всичко.

– Само ми дайте една минута – помолих аз. Имах нужда от една-единствена. Влязох устремено в старата стая на Кейт и затворих вратата зад себе си. Намерих ръба на малкото легло в тъмнината – същото, на което аз и Лиъм бяхме спали предната нощ, и се отпуснах тежко върху него. Ръцете ми се протягаха по грубите чаршафи, докато не намериха меката тъкан на суитшърта с качулка, който той бе оставил след себе си. Зарових лице в плата, поглъщайки аромата му, докато най-накрая не освободих всичко чрез един тих, изгарящ гърлото писък.

„Защо трябваше да влизате? Как се очаква от мен да се справя с това?“ Защо не бях оказала по-голяма съпротива, знаейки откъде идва информацията?

Насреща нямаше отговор. Само ужасната тишина и тъмнината, която ме притискаше.

Кланси.

Той бе знаел, че това ще се случи – бе заложил именно на този вариант. Показал беше лагера на Коул, вкарал беше образите в ума му, съзнавайки, че Коул е онзи тип човек, който нямаше да може да изостави идеята, виждайки как други като него са третирани по такъв жесток начин. Той щеше да се пристрасти към нея, да престане да мисли за вероятностите за действителното освобождаване. В края на краищата... колко пъти той бе успявал да победи вероятностите?

„Той никога не бе имал шанс.“

Думите набъбваха в ума ми. Олюлях се от силата на горещия, пърлещ наплив, който протече от слепоочията ми към основата на врата ми. Зрението ми присветна и разби вратата пред мен надве, а след това – на четири. Видях по-скоро, отколкото усетих как ръката ми се издига и достига до дръжката. Колкото по-близо отивах, толкова по-надалеч сякаш бях. Някой ме дърпаше назад и по-назад, и още по-назад...

Това беше последното нещо, което си спомнях, преди замъгляващото черно да се превърне в сива неподвижност, която ме заля, а кукичките и иглите заработиха във вените ми.

Щом отново изплувах на повърхността, в ръката си държах студен пистолет и той бе насочен към главата на Лилиан Грей.

– ... правиш? Спри! Спри...

– ... Руби, събуди се!

– Не можеш да направиш това... Спри... Руби... ПРЕСТАНИ!

Аз се носех под вода. Бе достатъчно дълбоко и наоколо нямаше нищо освен сладка, хладна тъмнина. Не ми се налагаше да се движа, не можех да говоря, имаше леко течение и то ме носеше натам, накъдето трябваше да ида. То ме буташе напред и аз отивах натам с желание, предавайки се на усещането. Това бе доста по-добро от болката.

– ... погледни ме! Погледни ме! Руби!

Гласовете бяха изкривени от вълните – преминаваха в дълго, непрекъснато бучене. Думите изпълваха пространствата между ударите на сърцето – постоянното ба-дум, ба-дум, ба-дум в ушите ми. Не исках те да ме намерят тук.

Съкровище. Хей, съкровище.

Обърнах се, търсейки източника на думите, принуждавайки схванатите си мускули да се раздвижат.

Грижи се за нещата, шефе.

Там нямаше никого. Черните течения около мен се завих­ряха още по-здраво и притискаха измръзналата ми кожа. Там нямаше нищо.

Съкровище. Руби.

Въздухът, който бе хванат като в капан в дробовете ми, гореше.

Къде си ?

Руу, добре ли си?

Аз се замятах във водата, размахвайки ръце нагоре и отново нагоре, за да се добера до повърхността. Горе – там имаше светлина, просто връх на игла, но растеше, ставаше по-голяма, очакваше...

Хайде, скъпа! Хайде...

Аз се дърпах, влачех се, катерех се нагоре със зъби и нокти...

– Тя ще направи...

– ... нещо! Спрете я!

– Руби!

Затворих се обратно в собствения си ум. Гъстата, мътна вода около мен започна да се изтича, докато реалността добиваше очертания. Статичната, суха миризма на компютърната зала. Сиянието на мониторите, отразяващи се в близката бяла стена. Лицето на Нико – безкръвно – с ръце, изправени пред него. Очите ми се преместиха от студения, тежък пистолет в ръката ми към жената със светла коса на пода, издигнала ръце над главата си в защитна поза.