Александра Бракен - По залез

Той не знаеше.

Погледнах към Дунди. Той изглеждаше така, сякаш бе вдигнал очи нагоре и бе видял препускаща право към него кола. Взех телефона от сенатора и го превключих на нормален режим.

– Той... Лиъм – задавих се аз. – Не е успял. Изпратиха ни доказателство.

Струва ми се, че до този момент шокът и паниката, свързани с новините за Лиъм, бяха изключили онази част от мен, която иначе щеше да ме накара да мисля през спецификата на онова, което се беше случило. Дали Коул е бил жив, когато те бяха довели Червения. Дали е знаел какво се случва, дали се е страхувал, дали е усещал болка. Но нещо се разби в мен, след като му разкрих станалото. Крехката врата, която пъдеше болката навън, се огъна, а след това избухна в дъжд от трески, които пробиха всяка част от мен. Не можех да дишам. Наложи се да притисна ръка към устата си, за да не се разплача. Моят приятел – Коул – как можеше това – защо трябваше да става така? След всичко преживяно, защо трябваше да свърши така ? Ние щяхме да направим нещо... за първи път, та той имаше бъдеще пред себе си...

Дунди пристъпи напред и се пресегна за телефона, но аз се отскубнах далеч от него, усуквайки се извън обсега му. Чувствах се подивяла от гняв и болка, сякаш някой бе хвърлил киселина върху кожата ми. Трябваше да запазя тази връзка с Лиъм. Трябваше да остана с него. Това щеше да го унищожи, агонията от знанието бе също толкова остра, колкото и самата загуба. Не можех да загубя и Лиъм.

– Какво искаш да кажеш с „доказателство“? Какво са му направили ? – Всяка свързаност изчезна. Лиъм се срутваше с всяка нова дума, докато накрая не се разрида. – Не можех да го измъкна...

– Не – казах аз с дрезгав глас. – Разбира се, че не си могъл. Не е имало начин, а и той не би искал да се опитваш, ако това щеше да означава да заловят и теб. Лиъм, знам, че сега не го усещаш по този начин, но ти си постъпил правилно.

Звукът от неговия плач накрая ме събори и мен. Захватът ми върху телефона се отпусна, а ръката ми загуби сетивността си, което позволи на Дунди най-накрая да го измъкне надалеч от мен.

– Приятелче. Приятелче, знам. Толкова съжалявам. Може ли да стигнеш обратно дотук? Имаш ли нужда да дойдем да те приберем? – Той приглади косата си назад с ръка и стисна очите си. – Добре. Искам от теб да ми разкажеш всичко, но трябва да го сториш лично. Ще ни позволиш да се погрижим за теб. Спри се малко. Нормално е...

Дунди ми хвърли безпомощен поглед. Протегнах ръка за телефона.

– Няма да се върна. Не мога... Това е...

Аз го прекъснах.

– Лиъм, чуй ме. Аз ще дойда да те взема, но ти трябва да ми кажеш къде си. Ранен ли си?

– Руби... – Той рязко си пое дъх. В този момент съумях да си го представя как най-вероятно изглеждаше – все още в черните си дрехи за Операция, лявата му ръка, опряна в алуминиевия корпус на мобилния телефон, лицето му – зачервено и диво. Този образ отново разби сърцето ми.

Стиснах телефона толкова плътно, че долових как евтиното пластмасово покритие проскърцва. Завъртях се така, че да съм с лице към ъгъла, а не към галерията от лица, които се взираха в мен. Свлякох се долу в далечния ъгъл на стаята.

– Всичко ще се нареди...

– Нищо не може да се нареди ! – извика той. – Стига си повтаряла това! Нищо! Аз няма да се връщам! Трябва да кажа на Хари и... и на мама. О, господи – на мама...

– Моля те, нека да дойда да те взема – помолих му се аз.

– Не мога да се върна там при вас ... – Чувството на гадене, което растеше в мен и усукваше стомаха ми, се надигна като връхлитаща вълна. Гласът му сякаш се появяваше и изчезваше. – Линията се разпада, а аз нямам повече пари ...

– Лиъм? Чуваш ли ме? – Паниката ме удари в главата, подобно на втурнал се рояк оси.

– ... Аз знаех, че това ще се случи... По дяволите... Ти... Съжалявам... Руби... Съжалявам...

Не знам кога или пък как бе успяла да се промуши през толкова много хора, или дали се бе престорила на толкова малка и тиха, че е била тук през цялото време, без да я забележа. Зу... Тя взе мобилния телефон. Опитах се да си го върна, но тя го бе сложила на ухото си и повтаряше отново и отново... с глас, сладък като малки камбанки:

– Не си тръгвай! Моля те! Не си отивай! Върни се! Моля те...

Чух сигнала за свободно. Чух този звук, видях как телефонът се изплъзва от пръстите ù и разбрах, че всичко бе приключило. Дунди се пресегна към нея и тя се вкопчи в него, заравяйки лице в рамото му.

– Хайде, да идем да пийнем малко вода. Или пък на въздух. Да направим... нещо.