Александра Бракен - По залез

– ... ставай! Руби! Руби , хайде...!

Осветлението в стаята отново бе запалено и подчертаваше пепелявия тен на лицето на Вида, което кръжеше над моето. Тя отново ме разтърси бурно, докато не се освободих и от последната частица объркващ сън.

– Какво се е случило? – Може би бяха изминали пет минути или пък пет часа. Така и не можех да кажа. Зу пристъпваше зад Вида, а бузите ù бяха целите мокри от сълзи. Страх ме разряза, когато грабнах ръката на Вида и усетих начина, по който тя трепери.

– Бях в компютърната зала – започна тя, а думите се заизливаха от нея. Тя трепереше ли? Вида да трепери ? – Говорех с Нико и гледах снимките, които пристигаха, докато Коул ги правеше. Всичко вървеше спокойно близо час... Тъкмо си бях тръгнала, за да ида да си легна, когато бе дошла поредната снимка... и Нико изтича, за да ме спре и... и, Руби...

– Какво? Кажи ми какво става! – Опитах се да се разплета от чаршафа, а сърцето ми блъскаше в гърдите ми така, сякаш току-що бях спринтирала петнайсет километра.

– Единственото, което той повтаряше, беше... – Вида преглътна. – Той само повтаряше едно и също нещо: Стюарт е мъртъв .

– Лиъм или Коул?

Въпросът, същият, който вече ù бях задала поне сто пъти, ставаше все по-неистов, докато вървяхме по коридора към компютърната зала. Часовникът на стената вътре отброяваше два сутринта.

– Вида – примолих се аз. – Лиъм или Коул ?

– Още не знаят – отвърна тя и ми даде същия отговор, който ми бе дала предишните деветдесет и девет пъти, в които я бях попитала. – Не могат да разберат от снимката.

– Аз мога... – Думите излязоха преди дори да бях успяла да помисля защо това бе ужасна идея. – Нека да видя. Аз мога да ги различа.

– Не смятам така – тя хвана ръката ми, преди да съм нахлула в стаята. Едва усетих докосването ù. Цялото ми тяло беше станало ледено. Паниката правеше мислите ми несвързани, изблици на ужасяващи образи, преплитащи се с молби като „Не той, не те, не сега“. Просто не бях в състояние да наруша модела. Не можех и да си поема дъх.

– Не! – Тази единствена дума, остър лай от страна на Дунди, накара Вида да се спре. – Твърдо не! Заведи я обрат­но в стаята ù и останете там!

Отвън край прозореца висяха няколко Зелени.

– Изчезвайте! – озъби им се Вида. И побутнати от силата на гласа ù, те го направиха. Смушкваха се, за да ни сторят път, когато тя отвори вратата на компютърната зала и ме тикна вътре.

– Какво става? Случило ли се е нещо? – Сенатор Круз се появи в коридора. Алис не бе далеч зад нея, яркочервената ù коса беше събрана в хлабава конска опашка, а по лицето ù имаше червени следи от възглавницата и чаршафите ù. Вида най-вероятно се опитваше да им обясни, но аз не чувах нищо. Нико изглеждаше така, сякаш вече бе повърнал няколко пъти, а миризмата в компютърната зала май потвърждаваше тази теория. Докато се приближавах към него, забелязах, че бе облян в пот.

– Наистина ли... Наистина ли искаш да видиш?

– Това е много лоша идея! Руби, чуй ме, въобще не искаш да... – Гласът на Дунди изтъняваше, докато накрая се пречупи. Той се облегна назад на стената и зарови лице в ръцете си.

Нико не помръдна. Ръцете му лежаха отпуснати в скута му. Това ме принуди да се пресегна през него, за да прегледам серията от снимки, които бяха пристигнали през мобилния телефон на Коул. Имаше една за проба – далечна планина посред бял ден и гърбът на Лиъм, който я съзерцаваше и се взираше в далечината. Имаше три дузини снимки на ниска, разплута сграда, всичките направени след залез слънце. Той бе успял да улови агентите на СОП на пост отвън, както и една стълба до покрива на сградата, снайперист, застанал на позиция. Ако около лагера бе имало ограда, то Коул и Лиъм вече бяха проникнали през нея, когато бяха започнали правенето на снимките.

– Вътре ли влизат? – попита сенатор Круз. – Мислех, че трябваше да останат отвън?

Те наистина бяха влезли вътре. Изображенията бяха размазани и в тях липсваше яркостта на пълнолунието, която се наблюдаваше навън. Те бяха високо нагоре, загледани надолу в масите под тях и приведените глави, които се хранеха.

Децата носеха тъмночервени престилки... Същите униформи, каквито всички ние трябваше да обличаме в лагерите, но цветът... Не бях виждала тази разцветка от години...

Следващото изображение беше на едно от тези деца в униформа, взиращо се нагоре, с очи, вперени в телефона. Пръстът ми се поколеба над мишката, преди да щракне отново. Нико издаде приглушен гърлен звук, а ръката му обгърна моята.