Александра Бракен - По залез

– Наистина ли трябва да ви напомням какво се е случило последния път, когато сте го видели? – попитах аз. – Имате късмет, че сте си тръгнали жива.

Най-накрая се появи пукнатина.

– Кланси никога не би ме убил. Той не е способен на това. Давам си сметка колко дълбоко затормозен е, но това е защото той така и никога не успя да получи емоционалната помощ, която му бе нужна, след като напусна онзи лагер.

– Мнозина от нас бяха в тези лагери – казах аз. – Никой от нас обаче не стана като него.

Доктор Грей задържа погледа ми със секунда по-дълго, но достатъчно, за да се почувствам некомфортно.

– Така ли?

Усетих как изопвам рамене и вдигам глава, без да обръщам внимание на познатото хладно пробождане от страна на вината.

– Да – продължих аз студено. „Тя не ми вярва. Изобщо.“

– Трябва да знаеш, че аз винаги съм била против програмата за рехабилитационните лагери, и то още преди да се превърнат в това, което са днес – отбеляза доктор Грей. – Никога не съм одобрявала външната политика, водена от съпруга ми, нито пък мога да разбера крайните действия, които той предприе в Калифорния. Но ако той ми бе дал сградата и материалите, които ми бяха нужни, за да направя операцията на сина ми, това дори нямаше да бъде и решение. Щях да се върна при него, преди сърцето ми да е отброило един удар. Бих сторила това – за Кланси.

Почти я съжалих. Простата истина беше, че лагерите не вредяха на всички ни по същия начин. Ако човек бе прекарал времето си там, чувствайки се малък и ужасен, веднъж след като излеше извън електрическата ограда, той не можеше веднага да се изправи в пълния си ръст и да поднови стария си живот, забравяйки отчаянието, което го бе обладавало, само и само за да остане невидим. Ако човек бе пребивавал там, къкрейки в собствения си гняв и безпомощност, тази ярост щеше да се пренесе и навън. Просто я взимаше със себе си и в новия си живот.

Направо бе притеснително, че вече виждах толкова ясно гледната точка на Кланси. Майка му наистина нямаше представа какво му бяха направили в Търмънд. Как може някой, който бе взел участие или поне беше видял изследванията, правени върху деца пси, да няма представа за болката или унижението, през които бяха преминали?

– Нали разбирате, че дори да го оперирате, това няма да го оправи? – попитах аз. – Не и по начин, който наистина би имал значение за вас.

– Той повече няма да бъде в състояние да влияе на когото и да е – настоя тя. – Ще се върне към същността си.

Идеята бе толкова абсурдна, че дори не бе смешна.

– Отнемането на способността му няма да отнеме желанието му да се опитва да контролира другите – напомних ù аз. А и това със сигурност нямаше да го излекува от факта, че бе задник. – Процедурата ще го направи още по-ядосан, отколкото вече е. – „И ще те намрази още повече.“

– Знам какво е най-добре за него – увери ме тя. – Той се нуждае от лечение, Руби. А още повече от това се нуждае и от семейството си. Искам просто да се уверя, че ще е добре. За мен не е достатъчно да чуя, че е наред – аз трябва и да го видя . Моля те. Само за миг. Нали снощи ви дадох всичко, което искахте? Не може ли това да е жест на добра воля?

Бях готова да ù дам това. Досега тя ни се бе доверявала и ни бе предоставила много повече, отколкото дори бях очаквала. Албан – единственият човек в Детската лига, когото тя бе познавала и в когото бе имала доверие – вече не беше наоколо, за да ù каже, че няма никакъв проблем да ни се довери.

Гласът на Нико плуваше някъде в дъното на съзнанието ми. „Те пречупиха нещо в него.“ Нещо фундаментално. Може би беше необходимо тя да го види, за да го разбере.

– Ако ви заведа да го видите – започнах аз, – не бива да му давате каквито и да е индикации, че сте там. Нито дума. Ще трябва да правите точно това, което ви кажа. Ако той разбере, че сте тук, най-вероятно ще престане да ни сътрудничи и ще започне да обмисля как да избяга. А в замяна вие ще трябва да отговорите на всички въпроси на Алис, но този път искрено.

– Аз мога да направя това – потвърди тя. – Искам просто да го видя. Да знам, че се държите добре с него и че той е достатъчно силен, за да се подложи на процедурата. Не ми е необходимо да го докосвам. Аз просто...

„Дали майката, или ученият в теб иска да го види?“ – чудех се аз, като не бях особено сигурна кое е за предпочитане.

– Добре – съгласих се и взех в ръцете си храната му и бутилка вода. – Нито дума! И ще останете точно там, където ви оставя.

За нея това нямаше никакъв смисъл до момента, в който достигнахме вътрешния коридор, водещ към стаята с малките килии. Поклатих глава, прекъсвайки въпросите, които тя беше напът да зададе, и ù показах къде да застане, за да може да гледа през вратата, без Кланси да може да я забележи през малкото си прозорче.