Александра Бракен - По залез

Накрая, след като видях развеселения му поглед, когато се обърна, аз се принудих също да се изправя. Вече не можех да пренебрегвам факта, че той заминаваше, но това не означаваше, че не се опитах да го прилаская за една последна дълга целувка на вратата.

Лиъм и аз бяхме първите, които се явиха край входа на тунела тази сутрин, даже и след като той заобиколи, за да вземе храна от кухнята и да се изкъпе. Той току-що се бе появил, след като бе ходил на долния етаж да си вземе довиждане с Дунди и другите, когато и Коул изникна от лявата ми страна, излизайки от стария офис на Албан.

Точно преди вратата да се затвори, той я прихвана с крак и я задържа отворена, оглеждайки стаята. Цялото му тяло беше обхванато от изтощение, а върху лявата му буза имаше прясна рана.

Посочих към лицето му.

– Това пък откъде се появи?

– Ъъъ... – Коул завъртя очи и леко се изсмя. – Като в сценка от пиеса, писана от Лий, се претърколих от леглото тази сутрин и се цапардосах в скрина. Така ми е тръгнало от сут­ринта.

– Ти си успял да спиш? – не повярвах аз. Той се обърна към мен и отговорът бе повече от ясен. Знаех, че това трябваше да се случи, че той не можеше да продължава още дълго, без да каже на брат си истината, но след като аз самата бях пазила тайни, все още се чувствах виновна за това, че снощи го бях поставила в подобно положение.

– Всичко... наред ли е?

– Всичко е наред – отвърна той. – Честно казано, чувствам се по-добре, отколкото очаквах. Лиъм не е най-добрият лакмус, макар че хлапето би могло да обикне и еднооко, трикрако, плешиво куче, ако то само си размаха опашката в негова посока. Трябваше да му изпълня коронния си номер цели пет пъти, преди да ми повярва, че не крия запалка в дланта си.

Коул вдигна черен спортен сак и го провеси на рамото си, докато съдържанието му хлопаше зловещо.

– Достатъчно пистолети ли имате?

– Чиста предпазливост – каза той с намигване.

– Дано да е така. Нали помниш, че това не е нападение, а наблюдение?

– О, съкровище, не се притеснявай – Коул придвижи свободната си ръка до тила ми и приглади косата ми.

– Ще го върна до довечера.

Аз го отблъснах и завъртях очи.

– Говоря сериозно. Моля те... просто внимавайте.

– Ти също – отвърна той. – Съжалявам, че отново те оставям да се занимаваш с Малкия принц. Ако той не се държи добре, не се притеснявай да го изпратиш в леглото, без да е вечерял. И провери повторно дали екипите, които ще ходят до водните пречиствателни съоръжения, имат всичко необходимо, преди да се запътят натам.

– Ясно!

– Хари каза, че ще се пробва да се обади тази вечер около осем. Ако ние не сме се върнали обратно дотогава, ще можеш ли да го помолиш да подсигури още две кила и половина С-4? Кажи му, че съм проверил за наемането на автобуси, които да откарат всички обратно на изток, и това просто няма как да стане.

– Ясно – потвърдих аз, като междувременно вече бях нетърпелива Хари най-после да пристигне при нас в края на седмицата, тъй като това щеше да означава най-накрая да видя Кейт. – Ти взе ли телефона от Нико?

Алис не можеше да понесе да бъде отделена от модерния си фотоапарат – дори и заради общата цел, – а нямаше никакво време, за да намерим друг. Нико бе програмирал един мобилен телефон автоматично да качва снимките на сградата, които те щяха да направят, и да ги изпраща обрат­но към нас.

Коул погледна към часовника си, а после над главата ми към коридора, където току-що се бяха появили другите.

– Тази сутрин въобще не си дава зор да си размърда задника.

– Или просто някой е малко прекалено нетърпелив да тръгне – изтъкнах аз.

– Просто готов – отговори той. – Можем ли леко да вдигнем темпото, слънчице? Като че ли котка те е изплюла с гърба напред.

– По-добре от теб. Ти все едно си излязъл от грешното място.

Коул се засмя.

– Е, тук ме разби.

Аз грабнах ръката на Лиъм, докато той ме подминаваше по пътя си към вратата на тунела, и го целунах по бузата.

– Ще се видим по-късно довечера.

Той пристъпи в тунела, прехвърлил през рамо раницата, която Коул бе оставил там за него. Когато се обърнах, за да кажа довиждане на другия Стюарт, той вече се бе навел и бе обърнал бузата си към мен в очакване. Аз я ударих лекичко с пръст и го накарах отново да се засмее.

– Направо си невъзможен – информирах го аз.

– Всичко това е част от чара ми – отвърна той и прехвърли тежката чанта върху рамо. – Грижи се за нещата, шефе!

– А ти се грижи за него – казах аз многозначително.