Александра Бракен - По залез

– Вида е от типа хора, на които не им дреме за онова, което си мислят другите – изтъкна Лиъм. – Качество, на което искрено се възхищавам.

– Да не искаш да кажеш, че тя те е помолила да си мълчиш, защото я е срам? – попитах аз. – Срам я е от това, че е с теб?

– Не ми го е казвала директно, но това е доста очевидно, нали?

– А дали пък не иска да си остане за момента само между вас двамата, тъй като е толкова ново – добавих аз. – Или пък просто защото не влиза в работата на никой друг, освен на двама ви.

– Ти си страхотен улов, приятелче – завърши Лиъм. – Вината не е в теб. А и не може да е чак толкова сърдита, като се има предвид, че само ние двамата знаем и едва ли някога ще си говорим по въпроса. Е, може евентуално да преразкажем събитията на Зу. Но, човече, дай път на малко себеуважение. Очевидно в теб има нещо, след като е близка с теб.

– Лиъм Майкъл Стюарт – летописец и поет – отбеляза Дунди, клатейки глава, докато се изправяше от земята. Аз го наблюдавах, докато той замлъкна, кършейки ръце и осмисляйки нашата логика. През лицето му премина някаква сянка, която ме подтикна да полюбопитствам какво си мислеше той или пък какво си спомняше. Накрая обаче той просто поклати глава. – Не съм... Искам да кажа, че не страдам от илюзии за величието на тези неща. Знам кой съм аз и коя е тя, и знам, че това е като да поставиш ябълка в непосредствена близост до глава лук. Както и да е. Разбрали сме се.

Лиъм го стисна окуражително по рамото.

– Няма значение, лека нощ! – каза Дунди. – Не стойте до твърде късно. Не забравяйте, че тръгвате утре сутрин.

Лиъм изчака Дунди да се скрие зад ъгъла в другия край на коридора, след което се обърна към мен без дори да се мъчи да скрие усмивката си.

– Искаш ли да дойдеш с мен да сглобим няколко стелажа?

Протегнах ръка към него и го поведох обратно към дясната врата. Помислих си, че е почти болезнено сърцето ти да е толкова издуто от благодарност и нещо, което най-вероятно беше чисто и неопетнено щастие. Исках да остана да живея вътре в това чувство завинаги.

Ако не друго, това нещо – този избор – не бе направен под натиск или страх, или дори отчаяние. То беше нещото , което исках. Да съм възможно най-близо до него и да няма нищо, което да стои помежду ни. Исках да му покажа онези неща, за които думите ми бяха твърде тромави или стеснителни, за да са в състояние наистина да го предадат.

Никой от нас вече не се смееше. Моментът ме придърпа по-близо до него, намота нещо вътре в мен и накара сърцето ми да се усети безтегловно от очакване. Очите му бяха тъмни – внезапно озарени от прокрадващия се в тях истински въпрос. Аз се пресегнах към него и отметнах непокорен кичур коса от челото му, преди да наклоня лицето си и да докосна леко устните си в неговите, задавайки там мой собствен въпрос.

Лиъм изпусна сладка, нежна въздишка и кимна. Аз го издърпах вътре в стаята и успях да се откъсна от него достатъчно за дълго, за да заключа вратата зад нас и да поема дъх.

Той седна на ръба на леглото. Силуетът му бе ярък на фона на мрака. Сетне протегна ръка и прошепна:

– Ела тук.

Аз леко се олюлях на краката си, докато пристъпвах в кръга на очакващите му ръце и наблюдавах мързеливата му усмивка. Отместих косата настрани от лицето му, знаейки, че той ме чака. Цялото това време – от мига, в който се бяхме срещнали... той ме бе изчакал да разбера, че ме е познавал винаги и че никога не му се е искало да съм различна.

– Онази, която беше тогава, която си сега и която ще бъдеш – започна той тихо, сякаш усетил мислите ми, – аз те обичам. С цялото си сърце. През целия ми живот – колкото и време да имам щастието да получа – нищо няма да се промени за мен.

Гласът му звучеше дрезгаво, залят от същите изгарящи чувства, които се надбягваха в мен. Успокоението, увереността, всеобхватната благодарност, която усещах към съдбата за това, че ми го бе дала, нажежаваше очите ми и отново ме оставяше в състояние, в което не можех да говоря. Така че го целунах и му казах това отново и отново между вдишванията, докато той се движеше над мен, вътре в мен – докато на света не остана нищо извън нас и обещанието за завинаги .

На следващата сутрин той ме събуди с целувка, а пос­ле – още една, докато топлата мързелива мъгла се разстилаше, а аз бях принудена да се върна обратно в реалността. Лиъм се отдръпна с нежелание и се пресегна към дрехите си на пода, за да започне да се облича. Аз останах взряна в него за миг, изумена от това колко тиха и спокойна се чувствах, сякаш осъзнаването, че той ме иска и ме обича цялата, при това безусловно, най-накрая напълно бе подредило парчетата в мен. По свой начин той успяваше да ме събере, а в онова, което усещах към него, имаше нещо толкова красиво и просто. Дори нещо подобно, нещо всъщност толкова важно... бе просто за мен.