Александра Бракен - По залез

– О, ето те и теб! – каза Лиъм, очевидно пропускайки начина, по който ноздрите на Дунди пламтяха, а очите зад очилата му се бяха разширили. – Тъкмо се чудехме къде сте се скрили.

– Аз просто... сглобявах някои рафтове, за... ъ-ъ, доставките и книгите в медицинската, ъ-ъ, зала – заяви Дунди, поглеждайки вратата между нас и назад зад рамото си... явно буквално търсеше път за отстъпление.

– Успя ли да ги сглобиш всички? – попитах, забелязвайки за пръв път, че ризата му бе закопчана накриво. Тръгнах към вратата, като се опитвах да не се изсмея, докато върху лицето на Дунди се прокрадваше нещо подобно на смъртоносно изражение. – С радост ще ти помогнем...

Лиъм най-после разбра какво става и едната му вежда бавно се изви нагоре, нагоре, нагоре...

– Не, не още... Искам да кажа, че изгубих един винт и ми се наложи да спра... А вие къде сте тръгнали? Ще дойда с вас...

– Ама, ти добре ли си? – попита го Лиъм. – Държиш се доста странно.

– Напълно перефектно – Дунди бутна очилата на носа си, онези, които Вида беше направила за него, а след това погледна надолу към ризата си. Без никакво предупреждение той грабна ръката ми и започна да ме дърпа по коридора.

– Как сте? Вие добре ли сте? Не ми спестявайте никакви подробности. Сега ще...

Вратата зад нас се отвори със скърцане. Дунди се отдръпна към стената, докато Вида излизаше, все едно отиваше на разходка. Раменете ù бяха изправени, главата с разрошената лилава коса бе вдигната високо, а извивката на леко подутите ù устни ù придаваше самодоволен вид. Лиъм отстъпи назад и ù направи път да мине.

Вида не каза нищо. Докато минаваше, тя просто хвърли якето на Дунди върху главата му и го остави да виси там. Той изчака звукът от ботушите ù по плочките да заглъхне и се свлече долу на земята. Задържа якето притиснато към лицето си, изглеждайки така, сякаш искаше да се задуши.

– О, боже! – изпъшка той. – Тя ще ме убие. Действително ще ме убие .

– Я чакай... – започна Лиъм, без да си прави труда да крие усмивката от лицето си. Аз сложих ръка на рамото му, страхувайки се, че ще започне да подскача, обзет от пълна радост. – Вие двамата...?

Дунди най-после свали якето. И след като пое дълбоко дъх, кимна.

„Я виж ти – помислих си аз, изненадана от... липсата ми на изненада. – Брей, брей, брей...“

– Еха... Искам да кажа, еха . Струва ми се, че мозъкът ми ще започне да изтича през ушите ми – отбеляза Лиъм и притисна длани към челото си. – Толкова се гордея с теб, Дунденце, но същевременно съм толкова объркан. Но съм горд и си мисля, че трябва да полегна.

– От колко време продължава това? – попитах аз. – Вие нали не сте... Не сте...?

Погледът, изразяващ смущение, ми каза всичко, което ми бе необходимо да знам. Те го бяха направили. Те бяха... Лиъм малко се задави при това развитие на нещата.

– Какво? – включи се Дунди. – Това е... Това е напълно нормален човешки отговор на... на стресовите фактори. И освен това е зима, както знаете, а когато се спи в кола или в палатка, може да е смразяващо... Всъщност знаете ли какво? Това въобще не ви влиза в работата.

– Влиза ми, ако се държиш така тъпашки – отвърна Лиъм.

– Извинете ме, но аз знам за контрацептивните методи още откакто бях на....

– Не това имах предвид – бързо изясни Лиъм и вдигна ръце. – Въобще нямах това предвид, но, хм, добре е да се знае.

Аз клекнах долу пред Дунди и поставих ръка върху неговата.

– Мисля си, че това, което той се опитваше да каже, бе, че ако нещата не се получат или някой от вас двамата пострада, ще бъде трудно за преживяване.

– О, искаш да кажеш, ако например тя ми изтрие паметта и ме принуди винаги да държа в себе си малък списък с неща, обясняващи ми кой съм, в случай че отново го стори? – В секундата, в която това напусна устата му, долових как му се щеше да върне думите си назад, там, откъдето бяха дошли. Това поне малко намали ужилването.

– Ей... – предупреди го Лиъм.

– Не, това е справедливо – признах аз. – Знам, че ти можеш да се справиш, но Ви е била... Да кажем, че хората в живота ù наистина са я поставяли в центрофуга. Ще внимаваш със сърцето ù, нали?

– В тази уговорка не са включени сърца – увери ме той, което, реално погледнато, въобще не бе успокояващо, а още по-малко и правдоподобно. – Това е... справяне.

– Добре – съгласих се аз.

– Освен това тя не се нуждае от някого, който да я защитава или да води битките ù вместо нея. Ясно ли е? – добави той, поглеждайки между нас. Яростта му леко намаля. – Боже, тя ще ме убие, задето раздухах това. Та още няма и седмица, откакто сме се върнали... Нали няма да кажете на никого?