Александра Бракен - По залез

Лиъм надзърна надолу към ръцете си.

– Ти все още ли си мислиш тези неща?

– То идва и си отива – признах тихо. – Понякога. Когато съм с теб, се чувствам, сякаш съм... лъч слънчева светлина. Ти гониш лошите неща далеч. С Коул – той разбра тъмнината, от която така и не можах да се отърся. Мислех си, че е от онзи тип хора, които не се страхуват от нищо, но него го е страх от собствената му сянка, Лиъм. Не смятам, че бях проумяла това до тази вечер, когато забелязах колко се страхува, че ще го видиш такъв, какъвто е.

– Но това е толкова несправедливо – отбеляза Лиъм, а гласът му се напрягаше от втори прилив на гняв. – Знам, че не е правилно, но го мразя заради това, че мисли, че аз, мама и Хари, че което и да е от тези деца, които в действителност боготворят земята, по която той ходи, ще го обичат по-малко. Иска ми се той да ни имаше доверие. Можеше да му окажем подкрепа. За мен нищо не се е променило.

– Нищо ли?

– Нищо – повтори разпалено той. – Освен че сега вече знам, че той не ми е палел играчките с кибрит, само за да се прави на идиот. Предполагам, че и това е нещо.

– Не е могъл да се контролира – отбелязах аз. – Той все още се бори с това.

Лиам не изглеждаше особено убеден.

– По малката демонстрация, която ми направи, човек никога не би допуснал подобно нещо.

– Така е – потвърдих аз. – Зависи от ситуацията. – „Като например, ако е ужасе`н, че ти си наранен или мъртъв.“

– Но след като ти се научи да го контролираш, и той ще успее, нали?

– Придобиването на контрол не означава, че хората ще ти се доверят да вземеш правилните решения, нали? – Усетих как гласът ми изчезна по средата на въпроса и веднага съжалих, че въобще го повдигнах.

– Ти какво... Оо... ти... – веждите на Лиъм рязко се сключиха. Наблюдавах как гневът му намалява и бива изместен от учудване и покруса. – Ти си намерила... бележката ми? Руби, защо не ми каза нищо?

– Какво бих могла да ти кажа? Беше прав да не ми се доверяваш. Погледни докъде те доведе доверието ти в мен.

– Не! По дяволите, въобще не трябваше да пиша тази глупост, но бях толкова сигурен, че той ще ме накара да напусна, че ще те убеди, че трябва да си тръгна. – Аз се дръпнах назад. Не исках да чуя обяснението, не и когато усещах болката все още така доловима като в онази нощ. Той не ми позволи да си ида. Лиъм се обърна с лице към мен и сякаш за първи път от години ме докосна, хващайки ме за рамото... или поне се опита да го направи. В момента обаче, в който сви ръката си, потрепери.

– Ох, по дяволите!

– Дай да видя! – Взех я внимателно между своите и я прегледах. Докосването беше достатъчно, за да ускори отново пулса ми, да запали искрата под кожата ми. Очите му пропълзяха по мен, почувствах ги като повторно... сладко докосване и се запитах дали и той се бе оставил на същата изпълваща отвътре топлина. Потребността.

Когато бе ударил по стената, бе протрил кожата на кокалчетата си, но кървенето вече бе спряло и на негово място се бяха появили подуването и посиняването. Опипах внимателно нежните му костици, а през това време хлабавата ми плитка падна през рамото ми. Другата му ръка се пресегна към нея, взе я между пръстите си и я погали по дължина. Задържах дъха си, докато той се отъркваше в моята ключица. Затворих очи. Усетих топлината около нас да се променя, когато той се наведе към мен и ме погали с пръст по ивицата гола кожата. Не заслужавах подобна нежност, но бе минало толкова дълго време, а аз го исках така силно, че въобще не ме бе грижа.

Вдигнах ръката му и притиснах устни към разранените кокалчета. Той затвори очи и потръпна.

– Не са счупени – прошепнах аз до кожата му. – Просто са насинени.

– Ами ние?

Въпросът ме изпълни с равни части надежда и страх.

– Аз не мога да забравя. Ти можеш ли?

– Това обаче има ли значение – попита той. – Аз не искам да забравям. Вече има толкова много неща зад гърба ни, това е вярно, но има ли значение, ако продължаваме по един и същи път напред? Последните няколко дни бяха истински ад. Виждах лицето ти и това бе като... Пожелавам си... Пожелавам си никога да не бях писал тази тъпа бележка. Иска ми се да ти бях разказал за Алис. Просто ми се щеше да се почувствам по друг начин... освен като непотребен. Исках да видиш нещо хубаво в мен.

– Лиъм... – Дъхът ми спря. – Никога не съм виждала нещо друго. Толкова ми се иска да имам реален живот. Да бъда някой, който може да се прибере у дома и да бъде отново със семейството си. Мислех си, че мога да се оправя и да стана от онзи тип хора, които заслужават някого като теб. Някой, който заслужава Зу, Дунди, Вида, Джуд, Нико, Кейт. Мислех, че ще мога да се справя с лечението. Това е всичко, което някога съм желала – да приключа с тази история. Но сега просто искам да съм по-мила със себе си. И няма да приема някой да ми вменява идеи или пък да си играе с това, което съм. Когато всичко приключи – независимо от времето, което отнеме, – никога, ама никога повече няма да използвам способностите си отново. Но за момента ми се налага и трябва да се доверя на себе си, че ще действам правилно по стандартите на всички. Кажи ми какво трябва да сторя, за да спечеля правото да те имам в живота си и ще го осъществя, каквото и да е...