Александра Бракен - По залез

Ръката на Лиъм се приплъзна нагоре по косата ми и сетне да ме погали по бузата. Облекчение – чисто и красиво – разцъфна в мен, докато устата му покриваше моята. Когато той се отдръпна, започна внимателно да следи реакцията ми. Усмихнах му се срамежливо, а той ме целуна отново и последните ми задръжки се срутиха, разбивайки се на пух и прах. Целувката му стана по-настойчива, опит­вайки се да го оставя точно толкова без дъх, колкото се чувствах и аз.

Той отстъпи назад. Лицето му беше зачервено, очите му светеха. Знаех, че изражението му отразява и моето. Цялото ми тяло трепереше, толкова отчаяно да продължи, да задълбочи гонитбата на страстната любов, която чувствах към него. Избягвайки внимателно ранената си ръка, Лиъм се премести на колене и се заизправя от пода, протягайки се, за да ми помогне да направя същото. Изведнъж се стресна, когато улови нещо с периферното си зрение.

– Какво е това? – попита той и се приближи с една крачка до разпечатката, залепена на стената.

– Това е Търмънд – отвърнах аз. – Хари е задействал някакъв познат в правителството, за да може да получи тази картина.

Лиъм бавно се обърна към мен.

– Това е... Всичко това е Търмънд?

Аз пристъпих до него и се облегнах на рамото му.

– Контролната кула, Лазаретът, Столовата, Фабриката... Надписала съм ги. Виждаш ли?

Той кимна мълчаливо.

– Къде живееше ти?

Пресегнах се покрай него към една от дузините малки кафяви постройки, разположени в кръг около внушителната тухлена кула.

– Колиба двайсет и седем, ето тук.

– Руби, това е... Всички онези пъти, когато си ми разказвала за лагера, знаех, че е бил голям, но не точно... такъв . – Той поклати глава, мърморейки си нещо, което не можех точно да чуя. Щом отново се обърна към мен, Лиъм изглеж­даше поразен.

– Виждаш ли сега? – попитах го аз. – Ако ударим Търмънд, ще трябва да е истинско нападение. Ще се нуждаем от стотици цивилни, за да смажем съпротивата на агентите и това само при положение, че успеят да проникнат през портала. Но на мен ми харесва това, което се мъчите да направите, мисля, че двата плана трябва да се слеят. Медийният взрив да се фокусира върху Търмънд, а информацията да бъде пусната точно по време на нападението. Можем да го използваме като възможност да се създаде място за среща с родителите, от което те да приберат децата си, след като вече сме ги изкарали навън.

– Но някой трябва да влезе и да инсталира програма за деактивиране на системата за сигурност – отбеляза той. – Именно това си и мислех. Ти искаш да влезеш.

– Налага се – отвърнах му аз.

– Не! Не е вярно! – рязко отсече той. – Няма начин да ти позволя да извършиш това! Обещай ми, че когато се върна, ще седнем и ще обсъдим обстойно тази част от плана. Руби, моля те.

Той изглеждаше толкова опустошен от самата идеята, че се чух да се съгласявам. Бихме могли да говорим, но това нямаше да промени нищо. Налагаше се да стане по този начин.

Той притисна ръката ми.

– Аз съм такъв идиот... Наистина си мислех, че той намеси Хари в това само за да ме ядоса. А то просто е неизбежно, защото само той всъщност ще бъде в състояние да се справи с този вид операция.

– Той наистина иска да бъде част от нея – казах му аз.

– Кой, Хари ли? Говорила си с Хари ли?

– Само за секунда – признах си аз. – Той ми каза, че са открили Кейт и другите и са ги освободили от затвора.

Лиъм леко се засмя.

– Разбира се. Екшън героят Хари. Трябва също така да се запознаеш и със спортния фен Хари, майстор-готвача Хари и механика Хари. Този човек не прави нищо наполовина.

Аз се облегнах на рамото му отново, стараейки се да блокирам с нещо по-лесно за приемане спомена, който бях видяла в ума на Коул.

– Той и майка ти как въобще са се срещнали? Никога не ми е хрумвало да те питам...

– О, боже! Това е почти отвращаващо романтично – поде Лиъм. – Та, когато мама най-накрая напуснала... Когато изоставила стария си живот и ни взела със себе си, карала цяла нощ само за да ни отдалечи достатъчно от къщата на баща ми. Колата ни се развалила в Северна Каролина. Хари тъкмо се прибирал от последната си мисия в чужбина, когато я видял да крещи на старата тойота, да удря по капака и други подобни. Той отбил до нас и предложил да погледне, а когато станало ясно, че са необходими нови части, ни откарал всички в къщата на майка си, която, щом зърнала мама, веднага я осиновила във всякакъв смисъл, освен в юридическия. Останахме с тях една седмица. Убеден съм, че това е най-бавният ремонт в живота на Хари. Той се прибирал у дома, за да отвори гараж. Не ти споменах това, нали? Той си бил наумил, че тя ще е първият му клиент и че ще ù се наложи да се съгласи да ù поправят колата безплатно – като кадем за новия му бизнес. Продължавал да лъже, че не е възможно да получи частта – ах, този мошеник, просто за да удължи престоя ни достатъчно. Това дало на мама време да си намери работа, както и едно сладко малко местенце, в което да живеем. Те започнаха да се срещат чак след три години. Тя просто... не бе готова да продължи с тази част от живота си дотогава. А след това бяха просто нелепи.