Александра Бракен - По залез

– Еха – казах аз. – Какъв късмет! Ако тя бе тръгнала по различен път, или пък той бе минал час по-рано или по-късно...

– Ами... – Лиъм леко сведе глава. – И с нас се случи нещо подобно... Нали? Може и никога да не съм ти го казвал, но бе абсолютен шанс, че ние въобще бяхме в Западна Вирджиния в онзи ден, в който те открихме. Аз правех всичко по силите си, за да избегна преминаването през щата.

– Заради баща ти ли? – осмелих се да попитам аз.

– Аха. Значи, Коул ти е разказал в основни линии? – Той ме изчака да кимна, преди да продължи: – Все едно целият щат е обвит в някакъв тъмен облак. Чувствам се наистина дяволски късметлия заради това, че не си спомням нищо от живота ни преди Хари, защото от малкото, което мама и Коул са ми казали, той е бил един истински кошмар. Като дете знаех достатъчно – искам да кажа като много малко дете, че да се плаша от щата и човека, който живееше в него. Ето как майка ми все още си спомня за онази част от живота ни: „В Западна Вирджиния това“ или „в къщата в Западна Вирджиния“ онова – по този начин. Коул ми каза веднъж, когато не исках да го оставя на мира, че ако се държа лошо, мъжът ще дойде да ме вземе. – Той направи гримаса. – Аз знаех, че мъжът е все още там и че е жив. Страхувах се. Наясно съм, че това е ирационално, защото Дунди ми го е напомнял един милион пъти. И така, докато не станах на осемнадесет години, все си носех този страх, че ако се върна на това място, той ще ме намери и ще ме принуди да остана.

– Защо тогава въобще сте били там? – попитах аз. Лиъм имаше достатъчно добри познания за маршрутите, че да може да избегне щата.

– Защото онази преследвачка – Лейди Джейн, – тя ни дишаше във врата. И аз просто исках да я изгубя. А и стана така, че както в един момент си карах, видях името на нашия предишен град и се почувствах... сякаш... се затваря един кръг, който така и не бях осъзнал, че е останал отворен. Защото този път имах възможността да се измъкна оттам. Знаех, че ако се наложеше, можех да се боря с него и да спечеля, а мама и Коул бяха в безопасност. Като минах оттам с колата за последен път, все едно си откраднах обратно последното парче контрол, което той имаше над живота ми. Но ми се наложи да се върна, за да го разбера. Не знам дали някога бих повярвал, че би могло да стане така, ако не се намирах в колата с всички вас.

Той усети, че ръката ми трепереше, и я вдигна, за да я прилепи към гърдите си, където можех да усетя туптящото под ребрата му сърце.

– Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото и зле да изглежда всичко, все си мисля, че в сърцевината си животът е хубав. Той не ни поднася нищо, с което знае, че няма да успеем да се справим, и дори и да му отнема известно време, винаги връща всичко по местата. Така ми се иска цялото това нещо вече да е приключило за теб. Искам да отида до Търмънд и да изкарам тези бедни деца навън, така че и ти да можеш да затвориш собствения си кръг. Ако не друго, ако това нещо експлодира в лицата ни, искам просто да знаеш, че те обичам и нищо никога не ще промени това.

– Аз също те обичам. – Изчервих се от неговата усмивка, учудвайки се на факта колко добре се усещах, докато изричах тези думи.

Обичам те. Обичам те. Обичам те .

– И какво? – попита той. – Старият чар на Стюартови най-после те пребори ли?

Аз се изсмях.

– Предполагам. Определено не се дадох много лесно.

– На мен ли го казваш...

Вратата се отвори отново и аз надникнах от прегръдката му, проточвайки врат точно в мига, в който се появи Нико. Той се стресна при вида на двама ни.

– Оо... Аз съм... Вие сте...

– Хей – успокоих го аз.

– Аз... забравих, че имам нещо. За правене, искам да кажа – добави Нико, докато се люлееше назад. – Но ако ще оставате тук, аз ще... измисля нещо.

– Не – увери го Лиъм и ме погледна. – Мисля, че приключихме тук?

– Цялата съм твоя! – потвърдих и аз. – Но се опитай да поспиш, става ли?

Нико кимна разсеяно. Аз се задържах още миг на прага, наблюдавайки го, докато той отиваше към компютъра си, а светлината от монитора го освети в синьо-бяло сияние.

Лиъм ме дръпна за ръката към другия коридор, към стълбите и спалните. Обърнах се и го затеглих в обратната посока – към стаите на старшите и най-вече към празната стая на Кейт. Леката усмивка на лицето му ме караше да се чувствам малко замаяна... но в хубавия смисъл на думата. Една ръка започна нежно да ме гали по гърба, пораждайки съвсем различно усещане ниско в корема ми.

Стоях изправена на пръсти и държах лицето му между ръцете си. С крайчеца на окото си мернах как една тъмна фигура излезе от близката стая – малката стаичка за лечение, която бяхме създали. Лиъм се обърна натам, когато вратата изскърца и се затвори, а човекът – Дунди – погледна нагоре, надолу, след това отново нагоре, докато мозъкът му обработваше ситуацията.