Александра Бракен - По залез

За първи път от близо седмица Кланси Грей надзърна нагоре и срещна погледа ми, когато влязох. Книгата, която четеше, остана безжизнена в скута му, докато отнасях храната към заключения метален капак на вратата му. Подадох му я в очакване да я вземе. Той се изправи и се погрижи да разтегне раменете си, преди да прекоси малката килия. Тъмната му коса беше вече достатъчно дълга, че да бъде вързана назад на опашка с ластик, но той продължаваше да я поддържа спретнато сресана и разделена.

Кланси имаше три чифта анцузи, които сменяше, и днес очевидно бе ден за пране, защото той безмълвно се наведе и взе другите два комплекта, които ми предаде през отворения процеп.

– Не очаквах да те видя – каза той достатъчно небрежно. – Значи, той все пак е отишъл в Соутуут?

Наистина ли очакваше да му отговоря на това?

Не. Очевидно не.

– Как се чувстваш? – попита той, поставяйки дланта си върху стъклото. – Да бъдеш от тази страна на нещата? Да контролираш потока от информация?

– Почти толкова добре, колкото, като знам, че ти никога няма отново сам да го изпиташ.

– Невероятно е само как се развиха нещата – отбеляза той. – Преди година ти все още беше в лагера... зад онази ограда. Виж се сега. Погледни и мен.

– Гледам те – напомних му аз. – И единственото, което виждам, е някой, който е изгубил всякакъв шанс да успее наистина да промени нещата за нас.

– Но ти сега ме разбираш, нали? – попита той изненадан. – Виждаш защо съм направил тези избори. Всеки оцелява по свой собствен начин. Ако нещата се свеждат само до това, ти щеше ли да промениш което и да е от решенията, които някога си взимала – добро или лошо? Би ли останала в Търмънд, ако възможността да избягаш беше в обсега ти? Би ли отишла направо във Вирджиния Бийч, без да им позволяваш да те убедят да се опитвате да намерите Ийст Ривър? Би ли запечатала отново спомените на по-младия Стюарт? Изминала си толкова дълъг път. Срамота ще е нашето приятелство да приключи тук.

– Защо ми се струва, че тук някъде остана погребан един комплимент?

Той изсумтя.

– Просто наблюдение. Не бях сигурен, че имаш тази сила. Макар че се надявах все пак.

– Наистина ли?

– Някога не си ли се запитвала защо исках да дойдеш с мен след нападението над Ийст Ривър? Не беше просто защото ми харесваше толкова много.

– Очевидно не. Искал си да ти покажа как бърникам из спомените на други хора.

– И това. Но също така, защото се стараех да се събера около себе си хора, които можеха да застанат до мен и да ми помогнат да изградим това бъдеще. Ако това бе станало, най-вероятно въобще нямаше да си губя времето, изпробвайки лагерната стратегия. Щях да се концентрирам директно върху върха. Все още е така.

– Само да не беше като хванат в капан в тази малка стъклена клетка – напомних му категорично.

– Така е – усмихна се Кланси. – Сега ще е толкова по-лесно да се отървем от всички, ако това, което ми каза Стюарт – по-големият Стюарт, – е вярно, то вие тежко сте поразили доверието към правителството. Аз щях да направя още една крачка напред. Баща ми. Неговите глупави съветници. Управляващите лагерите. Един по един – щях да им опропастя живота. Работата е там, Руби, че ти можеш да застанеш начело на тези деца и те ще те слушат. Ще го направят дори не поради друга причина, а просто защото ти си Оранжева и такава е йерархията на нещата. Но ти не можеш да накарш света да падне на колене по същия начин, по който аз ще го направя.

– Начинът, по който ще го направиш. Така ли? – попитах аз, чукайки по стъклото. – И кога да очакваме това?

Едно от ъгълчетата на устните му се повдигна нагоре и долових как студена капка от нещо се стича надолу по гръбнака ми.

– Руби, това е последният ти шанс да минеш от правилната страна на историята – уведоми ме той. – Повече няма нищо да ти предлагам. Можем да напуснем сега и никой няма да пострада.

Погледът му бе толкова черен и бездънен, колкото е бил винаги – той изсмукваше жизнените ми сили, опитваше се да ме удави в спокойните, лесни възможности, които предлагаше.

– Наслади се на времето в кутийката си – казах аз и се обърнах, за да си тръгна, държейки прането му пред себе си с отвращение.

– Едно последно нещо – извика Кланси. Аз не се обърнах назад, но това нямаше никакво значение за него. – Здравей, Майко !

Разтворих вратата към коридора, но жената вече беше изчезнала, прогонена от смеха на сина си.

Тази нощ спах непробудно... от онези сънища, които те хващат за гръдния кош и отказват да те пуснат лесно. Гласът в съня ми – същият, който отекваше някъде зад мен, докато вървях по познатия път към Колиба 27 в Търмънд, се промени и премина от дебелия баритон на мъж към силното, почти пискливо викане, но този път на жена.