Александра Бракен - По залез

Трепнах и погледнах отново към Нико, а пистолетът се премести надолу с частица от сантиметъра. Ръката ми гореше и болеше така, сякаш беше държала тази тежест в продължение на часове. В очите му изгря разбиране и зърнах как стойката му се отпусна, само за да се напрегне отново, когато той извика:

– Ви, не!

В един момент стоях права, а в следващия вече бях на земята, болката изяждаше всяка моя объркана, изгубила посоката си мисъл. Свалена бях на пода от удар между раменете и какъвто и дъх да имах, той излетя от дробовете ми, докато Вида ме държеше прикована към земята.

– Чакай! – извика и Зу. – Руби...?

– Какво... – чувствах се, като че ли устата ми е пълна с пясък.

– Руби? – лицето на Дунди се появи над мен. – Ви, дръпни се от нея...

– Тя щеше да я застреля... Помислих си, че тя... Тя щеше да стреля...

– Какво става? – кресна сенатор Круз някъде над нас.

– Аз не... – започнах да говоря, но болката разцепи главата ми надве. Усещах се обърната с вътрешността навън и с главата надолу. – Как се озовах тук?

– Ти не си ли спомняш? – попита доктор Грей, която звучеше най-спокойна от всички в стаята. – Ти си тръгна, а после се върна обратно... Бутна ме на земята. Не пророни нито дума.

– Какво? – ноктите ми застъргаха по плочките. – Не! Аз не бих... Аз не...

– Ти не беше на себе си – намеси се Дунди и ме хвана за раменете. – Ти не реагираше на нищо, което ти казвахме.

– Съжалявам! Мамка му! Толкова съжалявам – извиняваше се Вида. – Не знаех какво да направя... Всеки път, когато се приближавахме до теб, ти изглеждаше така, сякаш ще стреляш!

– Нико? – попитах аз и притиснах ръка към очите си, за да спра потока от сълзи. Нямаше как да ги задържа вътре. Агонията замъгляваше мозъка ми и стъпкваше отговора на тялото ми. – Нико?

– Той просто избяга... – отвърна сенатор Круз. – Погледна нещо към монитора и просто се понесе... Какво се случва ?

Той . Той е бил. И през болката, през продължаващото объркване, което се бе впило в съзнанието ми, аз най-накрая разбрах какво се случва.

Вкопчих се в ръката на Дунди.

– Трябва да ме... Изслушай ме, става ли?

– Добре, Руби! Добре! – отвърна той. – Само си поеми дъх.

– Не, слушай. Тръгвайте... Ти и Вида, идете и съберете останалите. Децата. Идете и ги вземете и ги закарайте заедно със сенатор Круз и... и доктор Грей... през гаража. Отидете в някоя от близките сгради. И не позволявай на никого да излиза. Ясно ли е?

– Да, но ти какво ще...

– Вземете с вас каквато храна и вода можете да носите, но изчакайте в онази сграда, докато не получите сигнал, че всичко е чисто.

Празнините в паметта ми започнаха да се оцветяват. Ако затворех очи, можех да се видя по средата на разговор, който не си спомнях да съм водила. Седейки в компютърната зала, докато всички светлини бяха угасени. Върховете на пръстите ми помнеха всеки удар на клавиш, тръпнеха от мисълта. Ходене на сън. Съобщенията, които бях изпратила. Той може да движи хората наоколо. Все едно са играчки . Последното предупреждение на Кланси.

Мислите ми се въртяха в спирала – завихряха се, докато не се споиха в цялостно осъзнаване, което сякаш ми преобърна червата.

Той е планирал бягство.

Идват за него.

Някой идва да го освободи ... и той ме използва, за да му организирам транспорта.

– Имаше изтичане на информация – казах им аз. – Аз!

– Какво, по дяволите, означава това? – попита Вида, докато ми помагаше да се изправя от земята.

– Нико... Той забеляза, че някой изпраща съобщения извън Ранчото и се опитва да ги прикрие, като ги изтрива от дейността на сървъра. Решихме, че това е... – Аз се обърнах към Алис. – Мислехме, че си ти или някое от децата, които работят с вас. Но не сте били вие, нали?

– Не, по дяволите! Нали ти казах! – избухна Алис.

– Знам! Съжалявам! Вече знам. Той ме е разкарвал наоколо. Използвал ме е да шпионирам какво се случва. Карал ме е да изпращам съобщения вместо него. Мамка му !

Бягство . Оставих съзнанието си да работи по начина, по който той щеше да го направи. Единствената група, която можеше да го освободи, бяха военните на баща му или някаква паравоенна групировка. Той не знаеше къде точно се намира Ранчото, докато не бях отишла до Оазис и той не бе успял да види през очите ми как да се върне.

Единственото, което щеше да му се наложи, бе войниците само да му отключат килията. След това щеше да му е толкова лесно да ги накара да го оставят на мира, за да насочат вниманието си към прибирането на другите деца от Ранчото. Онова, което той трябваше да направи в този момент, бе да се изплъзне.