Александра Бракен - По залез

– Тогава трябваше да стоите настрана от мен.

– Защо помогна на Лигата да ме изкарат от програмата на „Леда“? – попита Нико, отстоявайки територията си, докато Кланси се запътваше към него. – Нали ти им даде плана да ме извлекат от Филаделфия? Но същевременно ти бе и този, който ме заряза в Търмънд – изостави всички нас, дори и след като ни бе казал, че ще се измъкнем заедно, че ще бъдем в състояние да живеем без страх, срам или болка. Кланси... Не си ли спомняш болката? – Гласът му спадна до шепот. – Защо просто не ме остави да умра като другите? Каза ми, че трябва да живея, но ми се иска да бях... Иска ми се да бях умрял, така че ти да не можеше повече да ме използваш.

Кланси го наблюдаваше, а на лицето му бе изписано изражение, което никога не бях виждала преди.

– Защо трябва да имаш всяко хубаво нещо, което се опит­ваме да ти дадем, и да го счупиш на парчета? – додаде Нико. – Позволи им да те превърнат в това...

– Това съм именно аз – сопна се Кланси. – Не съм им позволявал да ме променят. Няма да им разреша да ме докоснат. Не и отново.

– Никой няма да те принуди да се подложиш на процедурата – каза Нико с изпънати напред ръце в жест на омиротворение. – Свободен си да си тръгнеш. Можеш да изчезнеш. Моля те... Моля те... Просто нареди на хората, които идват, да се махнат. Моля те, Кланс. Моля те .

– Казах ти да стоиш настрани от това – отговори Кланси, а гласът му трепереше дори и докато гледаше към изхода, дори и докато го виждах как обмисля бягството си. – Защо никога не ме слушаш?

– Моля те! – помоли го Нико.

– Прекалено е късно – отвърна той, а ръцете му бяха пъхнати в джобовете на анцуга му. – Ако не беше толкова глупав , щеше вече да си го осъзнал. Не ги ли чувате? Те са на покрива. Тук са.

– Но ти може да ги накараш да си тръгнат. Да направиш така, че да си идат.

Той го пързаля , осъзнах аз полуизумена. Кланси в действителност размишляваше над това, претегляше думите на Нико. Аз не помръдвах, прекалено уплашена, че бих могла да прекъсна странната магия, която бе паднала над стаята. Очите ми постоянно се стрелкаха между двете момчета извън килията. Напрежението в стаята бе спаднало и намаляваше по някакъв... естествен начин.

– Кой е тук? – дочу се нежен глас зад вратата. – Кой си извикал, за да те освободи?

И просто ей така, Кланси пак се стегна и мина напред, изблъсквайки Нико.

– Здравей, майко. Дали пък не си се надявала, че ще си тръгна, без да си взема довиждане?

– На кого се обади? – повтори тя, а скованата ù поза перфектно имитираше тази на сина ù.

– На кой мислиш? – каза той, целият сладост. – Обадих се на татко.

– Казах ви да се махате! – излаях ù аз.

– Не, остани! – пожела Кланси. – Очевидно, че последния път не съм се справил добре. Ще се наложи да пробваме отново и този път Руби няма да е там, за да ти помогне.

Последва мълчание, траещо колкото един удар на сърцето, а сетне цялата сграда се разтресе, потръпвайки под действието и силата на някакъв вид експлозия. Кланси погледна покрай нея към вратата и в този момент бях сигурна, че никога не съм го мразила повече.

Светлината попадна върху пистолета – моя пистолет – онзи, който беше избит от ръцете ми в компютърната зала. Лилиан Грей го вдигаше и се прицелваше в Кланси.

– Обичам те – каза тя и стреля.

Пръски кръв избухнаха от рамото му и го повалиха назад върху стъклената стена. Но Лилиан не бе завършила. Тя направи още една крачка напред, без да обръща внимание на болезнения стон на сина си, и този път се прицели по-ниско, стреляйки в крака му. През цялото време лицето ù бе като студена маска, сякаш ù се беше наложило да притъпи някоя важна част от себе си, за да довърши това.

Двамата с Нико подскачахме при всеки изстрел. Той покри лицето си и се обърна настрани, така че да не му се налага да гледа. Аз обаче наблюдавах. Трябваше да се уверя, че сега вече нямаше да му се размине.

Таванът се разтресе, а екотът от тежки стъпки гърмеше над главите ни. Може би разполагахме с минути, преди да ни открият. Неотложно беше да реагирам бързо. И представяте ли си? Единственото нещо, за което можех да мисля, докато ме обземаше старото познато спокойствие, беше една проста фраза: „Приеми, приспособи се, действай!“.

Сигурността на това беше най-вече успокояваща, а не ужасяваща. Също така всичко ми изглеждаше толкова странно – в един момент, след изтикването на възможността в най-тъмния ъгъл на съзнанието ми, тя бе пуснала корени и бе разцъфтяла. Старият план беше изчезнал. На негово място се беше родил нов.