Александра Бракен - По залез

Лекарят не ми махна белезниците и намордника, докато агентите от СОП не се върнаха и не хвърлиха тънката памучна униформа и белите гуменки без връзки върху масата за прегледи.

– Преоблечи се! – нареди O’Райън и ги метна върху гърдите ми. – Действай!

Миризмата на черен перманентен маркер нахлу в носа ми, докато ги вдигах и раздвижвах болящата ме челюст назад-напред. Ако това бе мускул или става, със сигурност болеше, но не исках да им правя удоволствието да накуцвам, когато се изправих и се преместих в ъгъла на стаята, за да започна да се събличам. Усещах през цялото време очите им върху гърба си. Започнах с обувките – развързах връзките бързо и наклоних дясната назад, за да взема от нея флашката. Чувствах ръцете си подути и тромави, докато я плъзгах в новата си обувка, преструвайки се, че оправям езика от плат. Те бяха поне два размера по-големи, но това нямаше значение за никого от наблюдаващите ме. Лицето ми гореше от омраза, докато стоях обърната към стената и събличах дрехите си. Униформата се приплъзна над замръзналата ми кожа като тъпата страна на острие. Щом свърших, се извърнах назад и задържах главата си наведена.

Лейбрук – агентът от СОП, който бе отишъл да донесе униформата, пристъпи напред и ме хвана за ръката.

– Колиба двадесет и седем – каза O’Райън, а ъгълът на устата му се усука в подигравателна усмивка. – Държахме леглото ти свободно за теб, знаейки, че отново ще се срещнем. Сигурен съм, че си спомняш пътя.

Той даде знак с ръка и аз бях издърпана, буквално изнесена през вратата в коридора. Лейбрук изви ръката ми пак, докато завивахме към най-близкото стълбище. Боже, почти можех да се видя – всички тези малки деца, които се влачеха зад гърба ми нагоре в другата посока, без да знаят какво ги очаква. Зърнах себе си в пижамата си, а Сам с палтото си.

Темпото беше невъзможно за поддържане. Подхлъзнах се и почти паднах на колене, когато достигнахме до първата площадка.

Изражението на Лейбрук притъмня от раздразнение, когато той стисна гърба на ризата ми и шията ми, изправяйки ме обратно на крака.

„Ето така ще бъде – помислих си аз – с всички тях. Аз избягах. Избягах и победих системата им ...“ И сега какво? Те трябваше да ми докажат, че това няма никога повече да се случи отново? Че сега на седемнадесет съм точно толкова малка и безпомощна, колкото и когато бях на десет? Искаха от мен да остана в този сенчест ъгъл, в който бях позволила да бъда изтикана, да се свия в себе си и да се отделя от другите. Искаха отново да ми отнемат всичко и да ме захвърлят напълно опустошена.

Прещраках.

Погледнах назад към стълбите, по които бяхме слезли, и преместих очите си към следващите, докато най-накрая не ги заковах върху черната камера, наблюдаваща ни отгоре. Веднага след като излязохме от обсега ù и завихме зад ъгъла, за да тръгнем по следващите стълби, аз свих ръката си и ударих с лакът гърлото на Лейбрук. Втренчих се нагоре през сантиметрите, които разделяха зашеметеното му лице от моето, и проникнах в съзнанието му. Пушката му издрънча в стената, а ремъкът ù се плъзна от рамото му. Мъжът беше с десетилетия по-възрастен от мен, както и с най-малко петдесет килограма по-тежък, но в крайна сметка тези предимства се оказаха без значение. От този момент нататък щяхме да следваме моя ритъм.

O’Райън беше прав поне за едно нещо – аз си спомнях пътя към Колиба 27. Моят страх си го спомняше също и се наложи да се боря да не се разтреперя, когато лагерът се разпростря пред мен.

Просто някои неща сe бяха променили в месеците, в които ме бе нямало.

По-ниското ниво на Лазарета преди представляваше нещо като коридор с легла и завеси, но всички тях вече ги нямаше и бяха заменени от подредени, небелязани кутии. Докато крачехме по плочките, а пластмасата в обувката ми щракаше при всяка стъпка, видях агенти на СОП, които носеха още от задните стаи и офисите. Любопитните им погледи ни последваха през целия път навън до проливния дъжд.

Сивото небе с цвят на пушечен метал винаги караше зеленото на тревата и дърветата, които заобикаляха оградата, да изпъква. Водната завеса, която се стелеше около нас, не намали този ефект ни най-малко, нито пък премахна земната миризма, която веднага запрати сетивата ми в режим на претоварване на висцералната памет. Прехапах устни и поклатих глава. „Сега е различно – напомних си. – Сега ти контролираш нещата. И ще се измъкнеш оттук.“ Помъчих се да достигна до старото, така познатото изпразнено от съдържание вцепенение, което бях преживявала, докато бях в този лагер, но не можах да го открия.