Александра Бракен - По залез

Не се отпуснах, докато той не се отдалечи на разстояние от поне десет момичета от нас.

– Руби – прошепна Сам, спечелвайки си смъмрящи погледи от момичетата, работещи на реда срещу нас. – Нещо се случи... След като ти си тръгна, установих, че нещо не е наред. С мен. С главата ми.

Погледът ми се ограничи до дупката пред мен.

– Нищо ти няма.

– Липсваше ми – каза тя. – Толкова много. А аз едва те познавам... И от време на време получавам едни странни усещания и образи. Те идват под формата на сънища.

Поклатих глава и се помъчих да задържа пулса си спокоен. „Не смей! Ти не можеш. Ако някой друг разбере... Ако тя се изпусне...“

– Ти си различна – завърши Сам. – Нали? Винаги си била...

Внезапно Сам бе издърпана, изтеглена назад и надалеч от мен. Аз се завъртях. Агентът на СОП отпреди малко се бе върнал, а ръката му се бе свила около дългата конска опашка на Сам.

– Знаете правилата – изръмжа той. – Работим мълчаливо или въобще не работим.

За първи път зървах какво бе сторила изминалата година с моята приятелка. Старата Сам – онази, която безброй пъти ме бе защитавала, щеше да му изплюе обратно някаква обида или пък да се опита да се извие и освободи от хватката му. Щеше да се помъчи да се бори – по някакъв възможен начин.

А сега изцапаните от мръсотията ù ръце механично се вдигнаха, за да я защитят, при това без никакво колебание. Отработено движение. Цялото ù тяло увисна, след като той я избута напред, изпращайки я да пльосне в калта. Яростта сякаш ме шибна с камшик. И след това вече не ми беше достатъчно някой ден да убия този човек. Исках и да го унижа.

Вкарах едно-единствено изображение в ума му – нужда, която бе доста лесна за внушаване.

Предната част на черните му камуфлажни панталони потъмня, а петното се разпростря до крака му. Отскочих назад в преиграно отвращение, привличайки вниманието на друг агент, намиращ се от другата страна на редицата с растения. Той осъзна факта с потръпване и с бавен, назряващ ужас погледна надолу.

– По дяволите... По дяволите...

– Тилдън – извика агентът, който наблюдаваше. – Статус?

– По дяволите... – Лицето на мъжа гореше в розово, докато се опитваше да се прикрие, очевидно разкъсван между желанието да остане намясто и извинението да отиде да се погрижи за ситуацията. Децата му хвърляха мимолетни погледи, а после се споглеждаха помежду си. Той явно също го разбира и се изправи на нестабилните си крака. Имах достатъчно натиск върху ума му, за да приплъзна десния си крак настрани и да чуя как неговия собствен крак повтаря движението и го запраща на колене точно преди да стигне до портала. Другият агент – Тилдън – най-вероятно щеше да си помисли, че се е спънал. Този образ бе последното нещо, което оставих в ума му, преди да се отлепя нежно, отказвайки да го наблюдавам, докато продължаваше чевръсто в посока към Контролната кула.

„Прекалено нахално“, порицах се аз – следващия път щеше да ми се наложи да измисля нещо по-изтънчено. Но това – никога нямаше да съжалявам за него, независимо от последствията. Изправих се несигурно на крака и помогнах на Сам да стори същото, водейки я обратно към местата ни. Тя трепереше и ме гледаше така, сякаш бе разбрала всичко, което беше станало.

– Поправи го – прошепна тя. – Каквото и да си ми направила. Моля те. Искам да знам.

Не можех да си наложа да погледна към нея, тъй като бях наясно какво изражение щях да открия там. Същото бе и с Лиъм, нали? Всички чувства, но без спомени – ето това ù бях оставила. Не се учудвам, че беше толкова объркана и враждебно настроена, след като ù бях изтрила паметта. Вероятно е била съкрушена. Ако ме бе чувствала дори наполовина толкова близка, колкото я бях чувствала аз, то странното усещане, че нещо не е наред, трябва да я бе прерязвало всеки ден.

Отговорих на молбата в очите ù със същата от моя страна. И както винаги, тя ме разбра. Искрица от старата Сам се появи на повърхността. Веждите ù се сключиха и тя сви устни. Това бе безмълвният език, който бяхме развили през годините.

Агентът на СОП, който се бе загледал в наша посока, засенчвайки с ръце очите си, за да види далечната фигура на Тилъдн, който ставаше все по-малък и по-малък, прекрачи купчините и дойде в нашия ред. Аз се напрегнах в очакване да усетя сянката му върху мен. „Само се пробвай – казах си наум, – опитай да направиш каквото и да е с тези деца и да видим докъде ще те доведе тази работа.“

Вместо това той се отдалечи и продължи с наблюдението, което Тилдън бе принуден да изостави. Затаих дъх и плъзнах ръката си под рохката пръст, за да хвана тази на Сам.